Флеър каза:
— Искам само едно „да“ или „не“. Тринайсетгодишно момиче ли бе авторката на тези послания?
Съдия Хауърд й кимна с глава, че може да отговори.
— Не — отвърна Уенди.
— Всъщност, както казахте, вие сте играли ролята на тринайсетгодишно момиче, прав ли съм?
— Прав сте.
— И сте знаели, че събеседникът ви играе ролята на възрастен, който търси секс с непълнолетна. Знаели сте, че разговаряте с монахиня албинос с херпес на устната, така ли е?
— Възразявам.
Уенди срещна погледа на Флеър.
— Монахините албиноси с херпес на устната не търсят секс в дома на едно дете.
Ала на Флеър и окото му не мигна.
— И в чий дом се случи всичко това, госпожице Тайнс? В къщата, където бяхте нагласили камерите си ли? Кажете, там не живее ли малолетно момиче?
Уенди мълчеше.
— Отговорете на въпроса, моля — подкани я съдията.
— Не.
— Но вие бяхте там, нали? Може би събеседникът ви в интернет пространството, а ние наистина не знаем кой е бил той, но може би този човек ви е гледал по новините — каза Флеър, сякаш се гнусеше да произнесе думата „новини“, — гледал е предаването ви и е решил да играе роля, за да се запознае със сексапилната трийсет и шест годишна телевизионна звезда. Възможно ли е това?
Портной бе вече на крака.
— Възразявам, Ваша Чест. Това са въпроси, които по правило се обсъждат от съдебните заседатели.
— Много сте прав — рече Флеър. — Можем да се спрем на очевидния факт, че в случая е бил заложен капан.
Той отново се обърна към Уенди:
— Да се върнем към нощта на 17 януари, искате ли? Какво се случи, след като се сблъскахте с моя клиент в къщата, в която е бил заложен капан?
Уенди почака адвокатът да възрази срещу използването на думата „капан“, ала той вероятно бе решил, че е направил достатъчно до момента, и отвърна:
— Клиентът ви избяга.
— След като сте изскочили пред него с камерите, прожекторите и микрофоните си, така ли е?
Тя отново почака адвокатът да възрази, после отговори:
— Да.
— Кажете, госпожице Тайнс. Това ли е начинът, по който мнозинството от мъжете реагират при подобни обстоятелства?
— Не, повечето от тях се въртят около нас и се опитват да дадат обяснение.
— И виновни ли са били повечето от тях?
— Да.
— Но все пак моят клиент е действал по различен начин. Интересно.
Портной отново бе станал от мястото си.
— На господин Хикъри може и да му е интересно. Но на останалите от нас неговите трикове…
— Добре, добре, оттеглям въпроса си — прекъсна го Флеър невъзмутимо. — Отпуснете се, адвокате, съдебните заседатели ги няма. Нима не се доверявате на нашия съдия да прозре в триковете ми без вашите обяснения? — и закопча копчето на ръкавелите си. — И така, госпожице Тайнс, включвате камерите и прожекторите си, изскачате с микрофон в ръка, а Дан Мърсър хуква да бяга, нали това са показанията ви?
— Да.
— Вие какво направихте?
— Наредих на продуцентите да го последват.
Флеър отново се направи на изненадан.
— Полицаи ли са продуцентите ви, госпожице Тайнс?
— Не са.
— Нима мислите, че обикновени граждани би трябвало да преследват заподозрените, без да потърсят помощ от полицията?
— Бяхме довели полицай.
— О, моля ви. — Хикъри бе скептичен. — Предаването ви не улавя, то предизвиква сензации. Не е просто жълто, а оранжево в най-лошия…
Уенди го прекъсна:
— И преди сме се срещали, господин Хикъри.
Думите й го накараха да забави ход.
— Така ли?
— Когато бях асистент-продуцент в „Текущи афери“. Бях ви поканила като експерт по делото за убийство срещу Робърт Блейк.
Той се обърна с лице към зрителите и дълбоко се поклони.
— И така, дами и господа, току-що установихме факта, че съм курвата на медиите. Туше!
В залата премина още една вълна от смях.
— И все пак, госпожице Тайнс, нима се опитвате да убедите съда, че законът е дошъл да подкрепи журналистическото ви бръщолевене и ви е съдействал?
— Възразявам.
— Допускам възражението.
— Но, Ваша Чест…
— Отхвърля се. Седнете, господин Портной.
Уенди се обади:
— Поддържаме връзки с полицията и с окръжната прокуратура. За нас беше важно да застанем от правилната страна на закона.
— Разбирам. Значи сте работили с подкрепата на закона, нали така?