Когато излезе извън полицейските ограждения, Уенди, учудена, откри, че Ед Грейсън я чакаше, облегнат на колата й. Мъчеше се да се държи нормално, ала не успяваше. Въртеше цигарата между пръстите си. Пъхна я в устата си и дръпна дълбоко, сякаш се намираше под водата, а цигарата бе тръбичка, през която си поемаше въздух.
— Пак ли си ми прикрепил проследяващо устройство на автомобила? — попита тя.
— Нямам представа за какво говориш.
— Да бе! Само проверяваш дали гумата ми е спукана, нали така?
Грейсън отново дръпна от цигарата си. Лицето му сякаш от дни не бе виждало самобръсначка, но такива бяха лицата и на повечето мъже, събрали се тук в този ранен час. Очите му бяха кървясали. Изглеждаше много по-зле от човека, който предишния ден самонадеяно й развиваше теории за бдителността. Тя си спомни за посещението му в дома й.
— Наистина ли си мислеше, че ще ти помогна да го убиеш? — попита Уенди.
— Истината ли искаш?
— Да, би било добре.
— Може и да си се съгласила с моята теория. Дори може да си се поразколебала по въпроса за Ариана Насброу. Но не, никога не съм си и помислял, че ще ми помогнеш.
— Просто си опитвал почвата, така ли?
Той замълча.
— Или посещението ти е било повод, за да поставиш проследяващо устройство на колата ми?
Ед Грейсън поклати глава.
— Моля? — попита тя.
— Не разполагаш с никакви улики, нали, Уенди?
Тя се приближи до вратата откъм страната на шофьора.
— Защо си дошъл, Ед?
Той отправи поглед към гората.
— Исках да помогна в търсенето.
— Но няма да те пуснат ли?
— Ти какво мислиш?
— Говориш като провинил се.
Той отново дръпна от цигарата.
— Направи ми услуга, Уенди. Пропусни анализаторската част.
— Какво искаш от мен?
— Мнението ти.
— За кое?
Той стисна цигарата с връхчетата на пръстите си, сякаш в нея се съдържаше отговорът.
— Мислиш ли, че Дан я е убил?
Тя се замисли как да му отговори.
— Какво направи с трупа му?
— Най-напред ми отговори. Наистина ли Дан е убил Хейли Макуейд?
— Не знам. Може да я е затворил някъде и точно в този миг тя да умира от глад заради онова, което направи ти.
— Добър отговор. — Той се почеса по бузата. — Но полицаите вече ми вмениха тази вина.
— Не се ли получи?
— Не.
— Ще ми кажеш ли какво направи с трупа му?
— Боже мой — изрече монотонно той. — Аз… нямам… никаква… представа… за… какво… говориш…
Тя попадна в задънена улица, а имаше да посети много места. Онова малко нещо, което се въртеше в главата й, имаше общо с групата на съквартирантите от „Принстън“. Дан и Хейли са избягали заедно — добре, може би. Ами скандалите, които включваха старите му съквартиранти? Можеше и нищо да не означаваха. Но най-вероятно не бе така. Тук нещо важно й убягваше.
— И какво искаш от мен? — попита тя.
— Опитвам се да разбера дали Дан наистина е отвлякъл момичето.
— Защо?
— За да помогна на следствието, разбира се.
— За да спиш спокойно през нощта ли?
— Може би.
— И кой точно отговор ще успокои съня ти? — попита тя.
— Не те разбирам.
— Ако Дан е убил Хейли, съвестта ти няма да страда толкова, задето ти уби него, нали така? Както вече каза, той би могъл пак да го направи. Ти го спря, макар и малко късно. А ако не я е убил, значи все още си убеден, че той би могъл да нарани някого другиго? Тъй или иначе единственият начин да го спреш, е бил да го убиеш. А това означава, че само ако се окаже, че Хейли е жива, а ти застрашаваш живота й със своите действия, ще загубиш съня си.
Ед Грейсън поклати глава.
— Забрави за това.
Той понечи да си тръгне.
— Пропускам ли нещо? — попита тя.
— Както вече казах — и без да забавя крачка, Грейсън хвърли цигарата, — не разполагаш с никакви доказателства.
Глава 23
А сега какво?
Уенди би могла да продължи да търси улики, които да докажат, че макар и да не е било съвсем в реда на нещата, Дан и Хейли са имали отношения, при това напълно доброволно, но какво щеше да спечели от това? Полицията вече разполагаше с тази теория. Щяха да работят по нея. А тя трябваше да погледне случилото се от друг ъгъл.
Петимата, обитаващи едно и също жилище в „Принстън“.