— Нима не виждате? Обърнете внимание на съвпаденията. Да вземем Дан. Накрая той изчезва. А, доколкото ми е известно, нито Стийв Мишано, нито Фарли Паркс са в затвора. Нито едно от обвиненията срещу вас, момчета, не е доказано, ала обвиненията са пагубни сами по себе си.
— И?
Дъг каза:
— Шегуваш ли се, Фил?
Уенди кимна с глава.
— Четирима мъже, всички живели заедно в един и същи апартамент, и всички те са въвлечени в различни скандали.
Фил се замисли.
— Но не и Келвин.
— Още не сме сигурни — отвърна Уенди. — Трябва да го намерим, за да разберем със сигурност.
Оуен, все още с бебешкото кенгуру през рамо, рече:
— Може пък тъкмо Келвин да е скалъпил всичко.
— Какво да е скалъпил? — попита Фил и погледна към Уенди. — Шегуваш се, нали? Защо Келвин ще иска да ни навреди?
— Стоп! — намеси се Дъг. — Навремето гледах подобен филм. Фил, да си членувал в някоя тайна организация?
— Моля? Не съм.
— Може би сте убили някое момиче и сте заровили трупа му, а сега то се е върнало, за да ви отмъсти. Спомням си, че тъкмо това се случи във филма.
— Престани, Дъг.
— Но тук има логика — заяви Уенди. — Не е ли възможно нещо подобно да се е случило и в „Принстън“, без цялата тази мелодрама, разбира се?
— Какво например?
— Нещо, заради което някой да ви преследва след толкова много години?
— Не.
Отговорът последва твърде бързо. Тен-А-Флай се взираше през лупите на очилата си — твърде странни за рапър — и продължаваше да проучва разпечатките.
— Оуен — каза Флай.
Мъжът с бебето се приближи. Флай откъсна парченце от листа.
— Това тук е видеоблог. Провери в интернет и виж какво ще откриеш.
— Какво имаш предвид? — попита го Уенди.
Ала Тен-А-Флай отново запрелиства страниците. Тя върна погледа си върху Фил. Той бе забил очи в пода.
— Помисли си, Фил.
— Нямаше нищо такова.
— Имахте ли врагове?
Фил свъси вежди.
— Ние бяхме просто група колежанчета.
— И все пак. Може би сте се скарали с някого. Може някой от вас да е откраднал нечия приятелка?
— Не.
— Нищо ли не ти идва на ум?
— Нямаше нищо. Казвам ти. Нещо си се объркала.
— Ами Келвин Тилфър?
— Какво за него?
— Да сте го обидили?
— Не сме.
— Бил е единственият цветнокож в апартамента ви сред четирима бели.
— Е, и?
— Само правя догадки — обясни Уенди. — Да не би да му се е случило нещо?
— В колежа ли? Не. Келвин беше странен, математически гений, но всички го харесвахме.
— Какво имаш предвид под „странен“?
— Странен — различен, боязлив, нещо от този род. Обичаше да се разхожда късно през нощта. Когато решаваше някоя задача, говореше на висок глас. Беше странен — луд и гениален. Това се котираше добре в „Принстън“.
— Значи не си спомняш за някоя случка в колежа?
— Която би го накарала да направи нещо подобно? Не.
— А нещо, което да се е случило наскоро?
— Не съм говорил с Келвин откакто завършихме. Казах ти.
— Защо?
Фил отговори на въпроса с въпрос.
— В кой колеж си учила, Уенди?
— В „Тъфтс“.
— И още ли си говориш с всички, с които си учила?
— Не.
— Нито пък аз. Бяхме приятели. Но си изгубихме следите. Като повечето от университетските приятели.
— Не е ли идвал на срещите ви, след завършването ви не е ли участвал във вашите събирания?
— Не.
Уенди се замисли. Трябваше да посети службата, в която се пазят имената на бившите възпитаници на „Принстън“. Може би там ще има интересна информация за тях.
Тен-А-Флай каза:
— Открих нещо.
Уенди се обърна към него. Да, облеклото му си оставаше все така абсурдно — широки като торба джинси, шапка с огромна козирка, наподобяваща капака на улична канализация, фланелка с образа на Ед Харди — но колкото и да е странно, дрехите не можеха да скрият неговата същност. Тен-А-Флай си бе отишъл. На негово място бе застанал Норм.
— Какво откри?
— Преди да ме изхвърлят от работа, бях консултант по пласмента. Главната ни задача беше да рекламираме компанията. Да накараме хората да я забележат, главно в интернет. Ето защо навлязохме дълбоко във вирусния маркетинг. Знаеш ли нещо за него?