Выбрать главу

— Нима не виждате? Обърнете внимание на съвпаденията. Да вземем Дан. Накрая той изчезва. А, доколкото ми е известно, нито Стийв Мишано, нито Фарли Паркс са в затвора. Нито едно от обвиненията срещу вас, момчета, не е доказано, ала обвиненията са пагубни сами по себе си.

— И?

Дъг каза:

— Шегуваш ли се, Фил?

Уенди кимна с глава.

— Четирима мъже, всички живели заедно в един и същи апартамент, и всички те са въвлечени в различни скандали.

Фил се замисли.

— Но не и Келвин.

— Още не сме сигурни — отвърна Уенди. — Трябва да го намерим, за да разберем със сигурност.

Оуен, все още с бебешкото кенгуру през рамо, рече:

— Може пък тъкмо Келвин да е скалъпил всичко.

— Какво да е скалъпил? — попита Фил и погледна към Уенди. — Шегуваш се, нали? Защо Келвин ще иска да ни навреди?

— Стоп! — намеси се Дъг. — Навремето гледах подобен филм. Фил, да си членувал в някоя тайна организация?

— Моля? Не съм.

— Може би сте убили някое момиче и сте заровили трупа му, а сега то се е върнало, за да ви отмъсти. Спомням си, че тъкмо това се случи във филма.

— Престани, Дъг.

— Но тук има логика — заяви Уенди. — Не е ли възможно нещо подобно да се е случило и в „Принстън“, без цялата тази мелодрама, разбира се?

— Какво например?

— Нещо, заради което някой да ви преследва след толкова много години?

— Не.

Отговорът последва твърде бързо. Тен-А-Флай се взираше през лупите на очилата си — твърде странни за рапър — и продължаваше да проучва разпечатките.

— Оуен — каза Флай.

Мъжът с бебето се приближи. Флай откъсна парченце от листа.

— Това тук е видеоблог. Провери в интернет и виж какво ще откриеш.

— Какво имаш предвид? — попита го Уенди.

Ала Тен-А-Флай отново запрелиства страниците. Тя върна погледа си върху Фил. Той бе забил очи в пода.

— Помисли си, Фил.

— Нямаше нищо такова.

— Имахте ли врагове?

Фил свъси вежди.

— Ние бяхме просто група колежанчета.

— И все пак. Може би сте се скарали с някого. Може някой от вас да е откраднал нечия приятелка?

— Не.

— Нищо ли не ти идва на ум?

— Нямаше нищо. Казвам ти. Нещо си се объркала.

— Ами Келвин Тилфър?

— Какво за него?

— Да сте го обидили?

— Не сме.

— Бил е единственият цветнокож в апартамента ви сред четирима бели.

— Е, и?

— Само правя догадки — обясни Уенди. — Да не би да му се е случило нещо?

— В колежа ли? Не. Келвин беше странен, математически гений, но всички го харесвахме.

— Какво имаш предвид под „странен“?

— Странен — различен, боязлив, нещо от този род. Обичаше да се разхожда късно през нощта. Когато решаваше някоя задача, говореше на висок глас. Беше странен — луд и гениален. Това се котираше добре в „Принстън“.

— Значи не си спомняш за някоя случка в колежа?

— Която би го накарала да направи нещо подобно? Не.

— А нещо, което да се е случило наскоро?

— Не съм говорил с Келвин откакто завършихме. Казах ти.

— Защо?

Фил отговори на въпроса с въпрос.

— В кой колеж си учила, Уенди?

— В „Тъфтс“.

— И още ли си говориш с всички, с които си учила?

— Не.

— Нито пък аз. Бяхме приятели. Но си изгубихме следите. Като повечето от университетските приятели.

— Не е ли идвал на срещите ви, след завършването ви не е ли участвал във вашите събирания?

— Не.

Уенди се замисли. Трябваше да посети службата, в която се пазят имената на бившите възпитаници на „Принстън“. Може би там ще има интересна информация за тях.

Тен-А-Флай каза:

— Открих нещо.

Уенди се обърна към него. Да, облеклото му си оставаше все така абсурдно — широки като торба джинси, шапка с огромна козирка, наподобяваща капака на улична канализация, фланелка с образа на Ед Харди — но колкото и да е странно, дрехите не можеха да скрият неговата същност. Тен-А-Флай си бе отишъл. На негово място бе застанал Норм.

— Какво откри?

— Преди да ме изхвърлят от работа, бях консултант по пласмента. Главната ни задача беше да рекламираме компанията. Да накараме хората да я забележат, главно в интернет. Ето защо навлязохме дълбоко във вирусния маркетинг. Знаеш ли нещо за него?