Марша искаше да добави нещо, ала думите й убягваха. Тед сви рамене, обърна се и се заизкачва по склона. Той забиваше крак в пръстта, улавяше се за тънките дървета и се подемаше нагоре по наклона. Накрая Марша каза:
— Тед, много ме е страх.
— Ще се оправим — отвърна той.
Усмивките вече ги нямаше. Небето продължаваше да притъмнява. Над главите им прелетя хеликоптер. Тед протегна ръка назад. Марша я пое. Той я издърпа нагоре. Двамата продължиха да търсят дъщеря си.
Два дни по-късно в плитък гроб в края на Рингууд Стейт Парк полицейските кучета откриха трупа на Хейли Макуейд.
Втора част
Глава 25
Всички погребения си приличат. Казват се едни и същи молитви, четат се обичайните цитати от Библията, изричат се думи за утеха, които, особено в случаи като този, звучат в ухото на страничния наблюдател като нелепо осмисляне на случилото се или като неприлично оправдание на смъртта. А и проповедите са все едни и същи; единствено реакцията на скърбящите прави атмосферата по-различна.
Погребението на Хейли Макуейд метна тъмно, оловно покривало над хората от цялата общност. Налегна ги скръб, от която краката и ръцете им натежаваха, а дробовете им сякаш се пълнеха с малки парченца стъкло и всяко поемане на въздух бе за тях истинска агония. В момента всеки един от присъстващите се чувстваше дълбоко наранен, ала Уенди знаеше, че няма да е за дълго. Беше го наблюдавала след преждевременната смърт на Джон. Скръбта е унищожителна, всепоглъщаща. Но тя е само временна гостенка в душите на приятелите, дори на най-близките от тях. Остава по-дълго, дори завинаги, само в семейството, поне така би трябвало да бъде.
Уенди бе застанала в дъното на църквата. Пристигна късно и си тръгна рано. Не погледна към Марша и Тед. Разумът й не го позволяваше — не, тя нямаше да „стане една от тях“, както Чарли, да е жив и здрав, обичаше да казва. Това беше чисто защитен механизъм от нейна страна. И така бе редно.
Слънцето блестеше на небето. На погребения винаги беше така. Тя искаше пак да си спомни за Джон, за затворения му ковчег, ала разумът й отхвърли и това й желание. Тръгна надолу по улицата. На ъгъла се спря, затвори очи и обърна лице нагоре към слънцето. Часовникът й показваше единайсет часа преди обед. Беше време за срещата й с шериф Уокър в кабинета на съдебния лекар.
Разположена в най-мрачната част на „Норфък стрийт“ в Нюарк, службата по съдебна медицина отговаряше за областите Есекс, Хъдсън, Пасаик и Съмърсет. Напоследък Нюарк доста се бе оживил, но службата по съдебна медицина се намираше на няколко преки по-встрани. И после, защо биха поставили подобна служба на модно и оживено място?
Шериф Уокър я посрещна на улицата. Той чувстваше странно неудобство от размерите си и винаги ходеше леко прегърбен. Тя дори очакваше да приклекне пред нея, докато й говори, както правеха възрастните, когато разговаряха с деца, и от това той й стана още по-симпатичен.
— Последните два дни бяха доста напрегнати и за двама ни — каза Уокър.
Смъртта на Хейли Макуейд бе като реабилитация за Уенди. Вик я назначи отново и дори я повиши — направи я водеща на новините в събота и неделя. Информационните агенции изявиха желание да я интервюират, да им разкаже за Дан Мърсър и как тя, смелата репортерка, бе разкрила не само педофила, но и убиеца.
— Къде е детектив Тремънт? — попита тя.
— Пенсионира се.
— Няма ли да приключи случая?
— Че какво има за приключване? Хейли Макуейд е била убита от Дан Мърсър. Мърсър е мъртъв. Не мислите ли, че с това всичко свърши? Ще продължим да търсим трупа на Мърсър, но ме чакат и други случаи, а кой би искал да съди Ед Грейсън, задето е унищожил подобна отрепка?
— Сигурен ли сте, че Дан Мърсър го е извършил?
Уокър свъси вежди.
— Вие не сте ли?
— Само питам.