— Първо, случаят не е мой. На Франк Тремънт е. А той е съвсем сигурен. Но нещата не са приключили изцяло. Проучваме живота на Дан Мърсър. Издирваме други случаи на изчезнали момичета. Искам да кажа, че ако не бяхме открили телефона на Хейли в стаята на Дан, вероятно никога нямаше да направим връзка между нея и него. Той може да го е вършил години наред с други момичета, с много момичета. Може би и други деца са заставали на пътя му, не знаем нищо за това. Все пак аз съм областен шериф, а престъпленията дори не са извършени в моя район. Федералните се занимават с тях.
Влязоха в доста прозаичния кабинет на Тара О’Нийл, съдебния патологоанатом. Уенди бе благодарна на факта, че се намираха в стая, която приличаше повече на кабинет на училищен заместник-директор, отколкото на място, свързано с човешки трупове. Двете жени се бяха срещали и преди, когато Уенди отразяваше някои от местните убийства. Тара О’Нийл бе облечена с лъскава черна рокля, но неизменно правеше впечатление на изключително пищна жена, при все че притежаваше нещо от излъчването на Мортиша Адамс15. Тара беше висока, с дълга, права, твърде черна коса и бледо, спокойно, сияйно лице — външност, която би могла да бъде определена като безплътна.
— Здравей, Уенди.
Тя протегна ръка иззад бюрото си, за да се ръкува с нея. Стисна ръката й здраво, официално.
— Здравей, Тара.
— Не съм много убедена, че трябва да проведем този конфиденциален разговор — забеляза Тара.
— Сметнете го за услуга — каза Уокър.
— Но, шерифе, вие дори нямате правомощия тук!
Уокър разпери ръце.
— Наистина ли считате, че задължително трябва да мина по всички канали?
— Не — отвърна Тара. Тя седна и ги подкани да направят същото. — С какво мога да ви помогна?
Столът беше дървен и бе предназначен за всичко друго, но не и да създава комфорт. Тара седеше с изправен гръб и чакаше — бе съвършена професионалистка и винаги се държеше по най-подобаващия за мъртвите си пациенти начин. Помещението се нуждаеше от боядисване, но както се казва в стария виц, „пациентите на Тара никога не се оплакват“.
— Както уточних и по телефона — започна Уокър, — насаме да ни запознаете с всичко, с което разполагате за Хейли Макуейд.
— Разбира се. — Тара погледна към Уенди. — Да започна с разпознаването?
— Най-добре — съгласи се Уенди.
— Първо, няма никакво съмнение, че трупът, открит в Рингууд Стейт Парк, е на изчезналото момиче Хейли Макуейд. Бе в напреднал стадий на разлагане, но скелетът беше непокътнат, както и косата. С една дума, чертите й не се бяха изменили много, макар че кожата я нямаше. Искате ли да видите фотография на останките?
Уенди хвърли поглед към Уокър. Уокър имаше вид на човек, който всеки миг ще повърне.
— Да — отвърна Уенди.
Тара плъзна снимките върху бюрото си, сякаш им подаваше листите с ресторантското меню. Уенди се напрегна. Стомахът й се бунтуваше при вида на кръв. Гадеше й се дори от филмите, забранени за деца до 17-годишна възраст. Погледна само веднъж и бързо се извърна, ала дори за тази кратка секунда тя бе ужасена от видяното — разлагащото се лице на Хейли Макуейд.
— И двамата родители, Тед и Марша Макуейд, настояха да видят трупа на дъщеря си — продължаваше О’Нийл с изумително монотонен глас. — И двамата разпознаха дъщеря си и я идентифицираха за нашите документи. Преминахме по-нататък. Имаше пълно съответствие във височината и размера на скелета. На дванайсетгодишна възраст Хейли Макуейд си е счупила ръката — метакарпалната кост под пръста, който обикновено наричаме „безименен“. Костта беше зараснала, но на рентгеновата снимка си личаха следите от счупеното. Разбира се, направихме и ДНК анализ от материал, доставен от сестра й Патриша. Имаше съответствие. Накратко, идентификацията на трупа е несъмнена.
— А причината за смъртта?
Тара О’Нийл се опря с длани на бюрото.
— Неустановена до момента.
— Кога ще знаете със сигурност?
Тара О’Нийл се протегна и прибра снимките.
— Ако говорим откровено — отвърна тя, — вероятно никога.
Внимателно сложи фотографиите обратно в папката, затвори я и я остави от дясната си страна.
— Почакайте, нима наистина мислите, че никога няма да можете да установите причината за смъртта?
— Съвсем правилно.
— Не е ли необичайно?
Най-сетне Тара О’Нийл се усмихна. Усмивката й бе лъчезарна и едновременно с това трезва.
15
Мортиша Адамс е майката в култовия филм „Семейство Адамс“ — доста зловеща фигура. — Б.пр.