— Не, всъщност не.
— Е, как може да се нарече това, госпожице Тайнс? Нима организирахте целия този капан съвсем сама, без знанието и съдействието на закона?
— Не.
— Добре, чудесно. Свързахте ли се с полицията и с окръжната прокуратура преди нощта на 17 януари във връзка с моя клиент?
— С прокуратурата — да, свързахме се.
— Прекрасно, благодаря ви. Споменахте, че сте накарали продуцентите си да проследят моя клиент, така ли е?
— Тя не се изрази по този начин — обади се Портной. — Каза „да последват“.
Флеър погледна към Портной така, сякаш не бе виждал по-досаден човек от него.
— Да, добре, както и да е — да последват, да преследват, можем да поспорим върху разликата някой друг път. Когато клиентът ми побягна, госпожице Тайнс, вие къде отидохте?
— В дома му.
— Защо?
— Помислих си, че в даден момент Дан Мърсър ще се появи там.
— Значи го чакахте там, в дома му?
— Да.
— Пред дома му ли чакахте?
Уенди се смути. Наближаваше сублимният момент. Тя огледа лицата около себе си и задържа очи върху Ед Грейсън, чийто деветгодишен син бе една от първите жертви на Дан Мърсър. Докато отговаряше на въпроса, тя усещаше тежкия му поглед върху себе си:
— Видях една лампа да свети.
— В къщата на Дан Мърсър?
— Да.
— Колко странно! — учуди се Флеър със сарказъм в гласа. — Никога, ама нито веднъж не съм чувал някой да оставя осветлението включено, когато излиза от дома си.
— Възразявам!
Съдия Хауърд въздъхна.
— Господин Хикъри…
Флеър спря погледа си на Уенди.
— И какво направихте, госпожице Тайнс?
— Почуках на вратата.
— Клиентът ми отвори ли?
— Не.
— Някой друг отвори ли вратата?
— Не.
— А после какво направихте, госпожице Тайнс?
Уенди се мъчеше да остане спокойна, когато изрече следното:
— Стори ми се, че забелязах движение зад прозореца.
— Сторило ви се е, че сте забелязали движение зад прозореца — повтори Флеър. — Божичко! Не бихте ли се изразили още по-завоалирано?
— Възразявам!
— Оттеглям въпроса си. И така, какво направихте след това?
— Натиснах бравата. Вратата беше отключена. Отворих я.
— Наистина ли? Че защо сте го направили?
— Разтревожих се.
— За какво се разтревожихте?
— В някои случаи педофилите се самонараняват, когато ги заловят.
— Това наистина ли е факт? Значи сте се разтревожили, че клопката ви може да е накарала клиента ми да извърши самоубийство?
— Нещо подобно, да.
Флеър постави длан на сърцето си.
— Разчувствахте ме.
— Ваша Чест! — викна Портной.
Флеър отново го пропъди с жест.
— Значи сте искали да спасите клиента ми?
— Ако наистина е било така, да, исках да го спра.
— В предаването си използвахте думи като „извратен“, „луд“, „покварен“, „чудовище“ и „отрепка“, когато описвахте хората, на които поставяте клопка, прав ли съм?
— Да.
— И въпреки това днес вие признавате, че сте искали да влезете неканена в дома му, всъщност — да нарушите закона, за да спасите живота на моя клиент?
— Мисля, че бихме могли да се изразим и по този начин.
Гласът му не само бе пропит от сарказъм, а звучеше така, сякаш дни наред бе стоял потопен в него като в марината:
— Колко благородно!
— Възразявам!
— Това не е благородство — отвърна Уенди. — Предпочитам да видя тези мъже в съда, за да се успокоят семействата на жертвите. Самоубийството е най-лесният изход.
— Разбирам. И какво стана, след като влязохте с взлом в дома на клиента ми?
— Възразявам — намеси се Портной. — Госпожица Тайнс каза, че вратата е била отключена…
— Да, чудесно, влязла вътре, ако това се харесва повече на господина отсреща — прекъсна го Флеър и сви в юмруци отпуснатите си встрани ръце. — Просто спрете да ни прекъсвате. Какво се случи, госпожице Тайнс, след като влязохте — силно наблегна на думата Флеър — в дома на моя клиент?
— Нищо.
— Клиентът ми не се ли опитваше да се самонарани?
— Не.
— А какво правеше?
— Нямаше го.
— В дома му имаше ли някой?
— Не.
— А онова „движение“, което може би сте забелязали?