Ед Грейсън стоеше до прозореца. Гледаше навън, но дори да се е възхищавал на изгледа, не го показваше.
— Не знам какво да правя, Хестър.
— Аз пък знам — настоя тя.
— Слушам те.
— Чуй правния съвет на професионалиста: не прави нищо.
Грейсън продължи да гледа навън, но се поусмихна.
— Нищо чудно, че получаваш толкова пари.
Хестър разтвори ръце.
— Нима е тъй просто?
— В случая — да.
— Знаеш, че жена ми ме напусна. Иска да се премести в Квебек заедно с Ед младши.
— Съжалявам.
— Аз съм виновен за бъркотията.
— Ед, не ме разбирай погрешно, но нали знаеш, че не си падам по утешителните приказки и баналните забележки?
— О, да.
— Така че ще ти го кажа направо: наистина си забъркал голяма каша.
— Никога не съм посягал на някого.
— Но сега го направи.
— Нито съм стрелял по човек.
— Но в случая си стрелял. Какво искаш да ми кажеш с това?
И двамата замълчаха. Ед Грейсън се чувстваше уютно в тишината. Но не и Хестър Кримстийн. Тя започна да се люлее на стола си, захвана да си играе с писалката и театрално да въздиша. Накрая стана и прекоси стаята.
— Виждаш ли това?
Ед се извъртя. Тя сочеше към статуята на справедливостта.
— Да.
— Знаеш ли какво е?
— Разбира се.
— Какво?
— Шегуваш ли се?
— Кого изобразява тя?
— Справедливостта.
— И да, и не. Известна е под много имена. Справедливостта, Сляпата справедливост, гръцката богиня Темида, римската богиня Юстиция, египетската богиня Ма’ат, дори дъщерите на Темида — Дике и Астея.
— Ъъъ… какво имаш предвид?
— Оглеждал ли си я подробно? Повечето виждат най-напред завързаните й очи, защото, да, това очевидно се отнася до безпристрастността. Пълна глупост, защото всеки е пристрастен. Не можеш да избягаш от пристрастията. Но погледни дясната й ръка. Това е меч. Той би трябвало да предполага бързо и понякога жестоко, дори смъртно наказание. Но виждаш ли, само тя — системата — може да наказва. Единствено системата, колкото и да е объркана, има право да използва този меч. Но ти, приятелю, нямаш това право.
— Нима ми заявяваш, че не биваше да вземам закона в собствените си ръце? — повдигна вежди Грейсън. — Леле, Хестър, отиваш твърде далече.
— Виж везните, глупако! Държи ги с лявата си ръка. Някои хора са на мнение, че те представляват двете страни в спора — обвинителите и защитата. Други твърдят, че олицетворяват честността и обективността. Помисли си. Везните говорят за равновесие, нали така? Виж сега, аз съм адвокат и си знам цената. Знам какво мислят хората — че покварявам законността, че използвам вратичките в закона, че насилвам правораздаването или се възползвам от него. И това е така. Но каквото и да правя, аз не излизам извън системата.
— И това те оправдава?
— Да. Тъкмо в това се състои равновесието.
— А аз, нека използвам твоята метафора, нарушавам равновесието, така ли?
— Точно така. Това й е хубавото на нашата система. Може да бъде изкривявана и извивана — бог ми е свидетел, че непрекъснато го правя — но щом действаш вътре в границите й, правилно или неправилно, тя работи. Ако излезеш извън нея, ако изгубиш равновесие, макар да имаш най-добри намерения, ще последва хаос и катастрофа.
— Звучи ми така — каза Ед Грейсън и кимна с глава, — сякаш си правиш дълбок самоанализ.
Тя се усмихна на думите му.
— Може би. Но виждам, че и ти си съгласен с мен. Искаш да поправиш грешката. Ала ако го сториш, равновесието ще изчезне.
— Значи трябва да направя нещо, за да го възстановя.
— Не става така, Ед. Вече го знаеш. Остави нещата на самотек и тогава равновесието ще има шанс да се възстанови.
— Дори това да означава, че лошият ще остане на свобода?