— Тогава нека помогне на старите си приятели.
— Келвин? Той не е в състояние да помогне на никого.
Отново загадъчност. Започваше да й писва.
— Говорите така, сякаш е мъртъв.
— Би могло и така да се каже.
— Не желая да ви прозвучи мелодраматично, господин Тилфър, но въпросът наистина е на живот и смърт. Ако не искате да говорите с мен, мога да докарам полицията при вас. Дойдох сама, но бих могла да се върна заедно с новинарската си група — с камери, магнетофони, оператори.
Роналд Тилфър изпусна дълбока въздишка. Заплахата й бе фалшива, разбира се, но пък той не го знаеше. Прехапа устни.
— Не повярвахте, като ви казах, че не може да ви помогне, така ли?
— Съжалявам.
Той сви рамене.
— Добре тогава.
— Какво му е доброто?
— Ще ви заведа да видите Келвин.
Уенди погледна Келвин Тилфър през дебелото защитно стъкло.
— Откога е тук?
— Последния път ли? — Роналд Тилфър вдигна рамене. — Може би три седмици. След седмица вероятно ще го пуснат.
— И къде ще отиде?
— Живее на улицата, докато отново не направи нещо опасно. Тогава го връщат отново тук. Държавата вече не вярва в продължителното задържане на пациентите в психиатричните клиники. Затова отново ще го пуснат.
Келвин Тилфър яростно пишеше нещо в тетрадката пред себе си, а носът му почти докосваше листа. През стъклото Уенди го чуваше как крещи. Безсмислици. Келвин изглеждаше доста по-възрастен от състудентите си. Косата и брадата му бяха посивели. Зъбите му бяха изпопадали.
— Той бе умникът в семейството — каза Роналд. — Чудак и гений, особено в областта на математиката. Тетрадката му е пълна с такива неща. Математически формули. По цял ден ги пише. Не може да изключи мозъка си. Виждате ли, майка ни правеше всичко възможно, за да го превърне в нормално момче. В училище искаха той да преминава няколко години наведнъж. Но тя не му разреши. Караше го да спортува — правеше всичко, за да го задържи в рамките на нормалното. Но ние сякаш винаги сме знаели накъде се е запътил. Тя се мъчеше да задържи развитието на лудостта. Все едно да задържиш океана с голи ръце.
— Какво му има?
— Остра шизофрения. Изпада в ужасни състояния.
— Исках да попитам какво му се е случило?
— Какво искате да кажете? Той е болен. Тук въпросите са излишни. — Въпросите са излишни — днес за втори път чува тази забележка. — Как се разболяваш от рак? Не е станал такъв, защото мама го е напляскала веднъж в детството му. Причината е нарушение на биохимичното равновесие в организма му. Както вече казах, винаги си е бил такъв. Дори като дете той не спеше. Не можеше да изключи мозъка си.
Уенди си спомни думите на Фил. Чудак. Странен математически гений.
— Медикаментите не му ли помагат?
— Укротяват го, така е. Както стреличките с транквилизатори укротяват слона. Той не знае нито къде е, нито кой е. Когато завърши университета, назначиха го на работа в една фармацевтична компания, но той не се застояваше на работното си място. Непрекъснато изчезваше и го уволниха. Заживя по улиците. Цели осем години не знаехме къде е. Когато най-после го открихме в един кашон, пълен със собствените му фекалии, Келвин имаше счупени кости, които бяха зараснали накриво. Зъбите му бяха опадали. Нямам представа как изобщо бе оживял, къде е намирал храна, през какво е трябвало да премине.
Келвин отново се разкрещя:
— Химлер! Химлер обича котлети от риба тон!
Тя се обърна към Роналд.
— Химлер ли? Известният нацист?
— Така е. Говори нелепости.
Келвин отново започна да драска в тетрадката си, още по-бързо от преди.
— Мога ли да поговоря с него? — попита тя.
— Шегувате се, нали?
— Не.
— Няма да ви е от полза.
— Но няма и да навреди.
Роналд Тилфър погледна през стъклото.
— През по-голямата част от времето той вече дори не ме разпознава. Гледа през мен. Исках да го взема у дома, но имам жена, дете…
Уенди мълчеше.
— Трябва да направя нещо, да го защитя, не сте ли съгласна? Като се опитам да го заключа някъде, той се ядосва. Затова го пускам на свобода и не преставам да се тревожа за него. Като деца ходехме да гледаме „Янките“. Келвин знаеше всичко за всеки един от играчите. Можеше да ти каже кога точно са направили смяна в играта. Ето каква е моята теория: гениалността е проклятие. Така си мисля. Някои са на мнение, че геният възприема Вселената по начин, по който ние не можем. Той вижда света в неговата реалност, която е тъй ужасна, че геният губи разсъдъка си. Със сигурност това води до лудост.