Уенди се взираше право пред себе си.
— Келвин говорил ли е някога за „Принстън“?
— Майка ми толкова се гордееше с него! Всъщност всички бяхме горди. Хлапетата от квартала не посещаваха университет от Бръшляновата лига. Опасявахме се, че няма да ни приемат сред тях, ала той се сприятеляваше бързо.
— Приятелите му са в опасност.
— Погледнете го, госпожо Тайнс. Мислите ли, че може да им помогне?
— Бих искала да опитам.
Той сви рамене. Администраторът я накара да подпише някакви документи и ги посъветва да не се приближават много до него. Няколко минути по-късно въведоха Уенди и Роналд в оградената със стъкло стая. До вратата застана санитар. Келвин седеше до писалището и не спираше да дращи в тетрадката си. Бюрото беше широко, така че Уенди и Роналд стояха на доста голямо разстояние от него.
— Здравей, Келвин — поздрави го Роналд.
— Дроунс не разбира същината.
Роналд хвърли поглед към Уенди. Направи й знак тя да продължи.
— Учил си в „Принстън“, нали, Келвин?
— Казах ти. Химлер обича котлети от риба тон.
Не откъсваше очи от тетрадките.
— Келвин?
Той продължаваше да пише.
— Помниш ли Дан Мърсър?
— Бяло момче.
— Да. А Фил Търнбол?
— Безоловният бензин причинява главоболие на благодетеля.
— Твоите приятели от „Принстън“.
— Бръшляновата лига, човече. Някои от момчетата носеха зелени обувки. Мразя зелени обувки.
— И аз.
— Бръшляновата лига.
— Правилно. Твоите приятели от Бръшляновата лига. Дан, Фил, Стийв и Фарли. Помниш ли ги?
Най-после Келвин спря да дращи. Вдигна поглед. Очите му бяха като две празни плочи. Той се взря в Уенди, но явно не я виждаше.
— Келвин?
— Химлер обича котлети от риба тон — повтори той, като настоятелно шепнеше. — А кметът? Не му пукаше.
Роналд седна. Уенди се помъчи да го накара да я погледне в очите.
— Искам да поговорим за съквартирантите ти в колежа.
Келвин се засмя и се вторачи в нея.
— Съквартиранти ли?
— Да.
— Смешно. — Той се разкикоти също като побъркан. — Съквартиранти. Като да си с квартирата си. Сякаш ти и квартирата ти правите секс и квартирата забременява от теб. Сякаш си с нея, схващаш ли?
Той отново се разсмя. Е, каза си Уенди, това е по-добро от рибните предпочитания на Химлер.
— Спомняш ли си старите съквартиранти?
Смехът пресекна, сякаш бе на запис и някой го бе изключил.
— Те са в беда, Келвин — каза тя. — Дан Мърсър, Фил Търнбол, Стийв Мишано, Фарли Паркс. Всичките са в беда.
— В беда?
— Да. — Тя повтори четирите имена. После пак.
Лицето на Келвин започна да се променя. Изкриви се пред очите им.
— О, боже, о, не…
Келвин се разплака.
Роналд застана нащрек.
— Келвин?
Роналд протегна ръка към брат си, ала писъкът на Келвин го спря. Той бе неочакван и пронизителен. Уенди отскочи назад.
Очите му се бяха разширили.
— Белязаното лице?
— Келвин?
Той бързо се изправи, столът му се катурна. Санитарят тръгна към него. Келвин отново изпищя и се сви в ъгъла на стаята. Санитарят повика подкрепление.
— Белязаното лице! — пищеше Келвин. — Ще ни избие всичките! Белязаното лице!
— Кой е Белязаното лице? — изкрещя въпроса си Уенди.
— Оставете го на мира! — извика Роналд.
— Белязаното лице! — Келвин стисна очи. Хвана главата си с ръце и я стисна от двете страни, сякаш черепът му всеки миг щеше да се разцепи на две половини. — Казах им! Предупредих ги!
— Какво означава това, Келвин?
— Спрете! — нареди Роналд.
Келвин загуби мисълта си. Главата му се залюшка напред-назад. Дойдоха двама санитари. Щом ги зърна, Келвин запищя:
— Спрете лова! Спрете лова!
Той се свлече на пода и се опита да избяга, като пълзеше на четири крака. Очите на Роналд се насълзиха. Опита се да успокои брат си. Келвин се изправи на крака. Санитарите се отнесоха с Келвин така, сякаш бяха на футболното игрище. Единият го удари ниско долу, а другият го хвана през раменете.
— Не го наранявайте! — извика Роналд. — Моля ви!
Келвин беше паднал на пода. Санитарите му слагаха усмирителна риза. Роналд ги молеше да не го нараняват. Уенди се опита да се приближи до Келвин, протегна ръка към него.