— Какво правиш?
Беше Чарли.
— Създавам фалшив профил.
Чарли се намръщи.
— За какво?
— Надявам се да изкуша Кърби да се сприятели с мен. Така ще мога да разговарям с него.
— В реално време?
— Какво, няма ли да проработи?
— Не и с тази снимка.
— Че защо?
— Твърде предизвикателна е. Сякаш искаш да вкараш спам.
— Какво да вкарам?
Той въздъхна.
— Компаниите използват подобни фотографии, за да натрапят на абонатите нежелани съобщения. Виж, намери момиче, което да изглежда добре, но да е реално. Нали знаеш какво имам предвид?
— Мисля, че знам.
— Напиши, че е, да речем, от Глен Рок. Ако е от Касълтън, няма как да не я познава.
— Моля? Нима познавате всички момичета в града?
— Всички предизвикателни момичета ли? Ами да. Или сме чували за тях. Затова избери някой град наоколо, но да не е твърде близо. После пиши, че си чувала за него от приятелка или че си го зърнала в търговския център на „Гардън Стейт Плаза“ или някъде другаде. Може да й дадеш името на реално съществуващо момиче от някой град, в случай че той попита някого за нея, или я потърси в телефонния указател. Трябва да си сигурна, че в „Гугъл“ няма да се появи друга нейна снимка. Излъжи, че тъкмо си се регистрирала във „Фейсбук“ и че си търсиш приятели, иначе ще се запита защо не познаваш много хора. Малко подробности няма да са излишни — любими филми, любими рок групи.
— Като U2!
— Само гледай да не са на сто години — забеляза той и изброи някои групи, за които дори не бе чувала. Записа си ги.
— Мислиш ли, че ще се получи? — попита Уенди.
— Съмнително е, но знае ли човек? Поне ще те впише в списъка на приятелите си.
— И какво ще означава това за мен?
Отново въздишка.
— Вече го обсъдихме. Като страницата на завършилите „Принстън“. Щом се включиш, ще можеш да я видиш цялата. Ще разгледаш снимките му онлайн, постерите, приятелите му, любимите му игри, всичко.
Страницата на завършилите „Принстън“ я подсети за нещо друго. Тя щракна върху нея, намери линка Admin и натисна бутона, за да изпрати имейл. Администраторът се казваше Лорънс Черстън, „бившият председател на класа ни“, както пишеше в краткото му представяне. Беше сниман с вратовръзка в цветовете на „Принстън“ — оранжево и черно. Леле! Уенди му написа кратко съобщение:
Здравейте. Аз съм телевизионна репортерка, която подготвя материал за вашия клас в „Принстън“, и много бих желала да се видим. Моля, свържете се с мен, за да ми кажете кога ще ви бъде удобно.
Щом натисна бутона за изпращане на съобщението, телефонът й избръмча. Тя видя, че на екрана се изписва текст. Беше от Фил Търнбол: „Трябва да поговорим“.
Тя отговори: „Добре, обади ми се сега“.
Последва известно забавяне. После: „Не по телефона“.
Уенди се зачуди какво ще е това и написа: „Защо?“.
„Да се срещнем след 30 мин. в бар «Зебра»?“
Уенди се питаше защо той избегна въпроса й. „Защо не можем да говорим по телефона?“
Последва още по-дълга пауза. „Точно сега не се доверявай на телефоните.“
Тя се намръщи. Стори й се твърде тайнствено и конспиративно, а честно казано, Фил Търнбол не й бе направил впечатление на човек, който обича да преиграва. Нямаше смисъл да се впуска в догадки. Скоро щеше да разбере. Тя написа ОК и погледна към Чарли.
— Какво? — попита я той.
— Трябва да бързам за една среща. Ще си поръчаш ли вечеря?
— О, мамо!
— Какво има?
— Тази вечер е събранието за организиране на абитуриентското ни празненство, забрави ли?
Тя се плесна по челото.
— По дяволите, съвсем ми изскочи от ума!
— В гимназията след… — Чарли погледна към китката си, макар че не носеше часовник, — о, след по-малко от трийсет минути. Включена си в комисията, отговаряща за закуските или за нещо подобно.
Всъщност тя трябваше да занесе захар/изкуствен подсладител и мляко/немлечни добавки за кафето, макар че скромността не й позволяваше да се хвали с този факт.
Можеше да се освободи от задължението си, но училището гледаше на организирането на абитуриентската вечер доста сериозно, а напоследък тя проявяваше в най-добрия случай незаинтересуваност по отношение на сина си. Взе мобилния телефон и изпрати съобщение на Фил Търнбол: „Не може ли да го отложим за 10 часа?“.