Уенди не каза нищо. Свъсената му съпруга зае мястото от другата му страна. Уенди съвестно поздрави намръщената жена, представи се и каза, че е майката на Чарли, като усърдно избягваше погледа на господин Голяма усмивка.
Директорът Пийт Зекър се качи на подиума и благодари на всички, които са се отзовали на поканата му, въпреки „изключително тежката седмица“. Почетоха паметта на Хейли Макуейд с едноминутно мълчание. Някои се чудеха защо събранието не бе отложено за друга вечер, но календарът на училището бе запълнен до краен предел и нямаше свободни дни. Освен това колко време трябва да се изчака? Още един ден? Още една седмица?
И така, след още минута-две мъчително мълчание Пийт Зекър представи Мили Ханоувър, която развълнувано им съобщи, че темата на тазгодишното събрание по повод завършването на гимназията ще бъде „Супергероите“. Накратко, обясняваше Мили надълго и широко, ще украсят салона на училището, като обособят различните сцени от известни комикси. Пещерата на Батман. Крепостта на Супермен. Х-дома на Х-хората, или както се нарича там. Американския щаб на Лигата за справедливост. През изминалите години училището е било украсявано с теми от Хари Потър, било е декорирано като телевизионното шоу „Сървайвър“ (това бе може би преди няколко години, спомни си Уенди), дори като обиталището на Малката русалка.
Идеята беше да се предостави на абитуриентите сигурно място за празнуване след връчването на дипломите. Автобусите вкарваха учениците вътре, а придружителите оставаха навън. Никакъв алкохол, никакви наркотици, макар че в миналите години някои деца си бяха внесли. И все пак, като се имаше предвид присъствието на родителите и автобусите, които щяха безпроблемно да превозят децата обратно, организираният абитуриентски бал бе далеч по-приемлива алтернатива на увеселенията по повод завършването на гимназията в миналото.
— С радост ви представям моите трудолюбиви председатели на секции — каза Мили Ханоувър. — Щом чуете името си, моля да се изправите.
Тя представи председателя си на секцията по украсата, председателя си по напитките, председателя си по храната, председателя си по транспорта, председателя си по рекламата, като всеки един от тях се изправяше сред аплодисменти на околните.
— За останалото чакаме доброволци. Без вашето участие няма да успеем, а и това е великолепен начин да направите така, че завършването на гимназията да остави приятни спомени в душата на вашето дете. Да си припомним, че всичко това е заради децата ви, и да не се осланяме на другите да свършат работата вместо вас.
Гласът на Мили звучеше тъй снизходително, че повече нямаше накъде.
— Благодаря, че ме изслушахте. Списъците са навън и очакват подписите ви.
Директорът Пийт Зекър им представи полицай Дейв Пекора от участъка в Касълтън, комисар по безопасността, който продължи да обяснява с какви опасности е свързан периодът след завършване на гимназията, както и празненствата по този повод. Говореше за това, как хероинът отвръща на удара, говореше за „фарма-увеселенията“, на които хлапетата, откраднали медикаменти от дома си, ги размесват в огромна купа и си правят експерименти. Миналата година Уенди бе намислила да заснеме репортаж за тях, ала не успя да намери реални примери, предлагаха й само разкази на очевидци. Един служител от Комитета против използването и разпространението на наркотици към Министерството на правосъдието й каза, че така наречените фарма-празненства са повече митология, отколкото реалност. Полицай Пекора ги предупреди, че не бива да се употребява алкохол в незряла възраст:
— Четири хиляди деца умират всяка година от прекомерна употреба на алкохол.
Ала той не уточни дали става въпрос за целия свят, или само за САЩ, и на каква възраст са тези деца. Отново наблегна на факта, че „родителят не прави добра услуга на детето си“, като организира в дома си събирания с употреба на алкохол. Със сурово изражение на лицето той цитира няколко случая, в които подобни родители са били осъдени за убийство и сега лежат в затвора. Започна да описва живота в затвора, и то с доста големи подробности — също като във версията за родители на известния документален филм на Арнолд Шапиро от 1978 година „Изплаши ги!“.
Уенди тайничко погледна към часовника, сякаш отново бе ученичка. Девет и половина. Мислите се гонеха в главата й. Първата: искаше й се да се махне оттук и да види какво става с Фил Търнбол, който внезапно бе станал много загадъчен. Втората: може би трябваше да избере в коя комисия да влезе. Макар че тя нямаше еднозначно отношение към замисъла на абитуриентската забава — от една страна, това сякаш бе още един начин да подхранят капризите на децата си, но от друга — нямаше ли да е нечестно, както се бе изразила и Мили, да остави другите да се погрижат за нещо, в което щеше да участва и Чарли?