Уенди се вмъкна в сепарето. Фил носеше зелена риза за голф, чиито две горни копчета бяха разкопчани. Навън се показваше валмо от сивите косми на гърдите му. Той се бе закичил с лека усмивка и бе опулил очи.
— Имахме отбор по софтбол — каза. — Преди години. Когато започнах. След всяка игра ходехме на бар. И Шери идваше с нас. Носеше бяла секси фланелка, нали ги знаеш — от онези, впитите, с тъмните три четвърти ръкави?
Уенди кимна с глава. Той говореше леко завалено.
— Господи, колко беше красива!
Тя го чакаше да се изкаже. Повечето репортери правеха така. Тайната на доброто интервю се криеше в способността на журналиста да оставя мълчанието между репликите незапълнено. Изминаха няколко секунди. После още няколко. Ясно, стига толкова мълчание. Понякога и репортерът имаше нужда да каже нещо.
— Шери е още красива — каза Уенди.
— О, да.
Лицето му бе застинало в полуусмивка. В бутилката нямаше повече бира. Очите му лъщяха, лицето му се бе зачервило от пиене.
— Но вече не ме гледа така. Не ме разбирай погрешно. Тя ме подкрепя. Обича ме. Говори и върши все правилни неща. Но аз го виждам в очите й. Вече не съм същият мъж за нея.
Уенди не знаеше какво да каже, нещо, което да не прозвучи снизходително, но „Сигурна съм, че това не е истина“ или „Съжалявам“ не бяха подходящи в случая. И тя реши отново да замълчи.
— Искаш ли нещо за пиене? — попита той.
— Да.
— Аз пия „Корона Лайтс“.
— Звучи ми добре — отвърна тя. — Но аз искам просто „Корона“.
— Какво ще кажеш за малко начоси18?
— Ти яде ли?
— Не.
Тя кимна с глава и си каза, че за него ще е добре да сложи нещо в стомаха си.
— Да, добра идея.
Фил махна с ръка на сервитьорката. Тя бе облечена в реферска риза с дълбоко изрязано деколте, т.е. защитаваше името на бара — „Обичай зебрата“. На табелката й пишеше, че се казва Ариел. На врата й висеше свирка и като завършек на картинката очите й бяха изрисувани с черен грим. Уенди никога не бе виждала рефери с черен грим на очите, само играчи, ала обърканата метафора в екипа бе най-малкото, което я безпокоеше.
Направиха поръчката.
— Знаеш ли? — попита Фил и се загледа след отдалечаващата се сервитьорка.
Тя отново зачака.
— Работил съм в подобен бар. Е, не съвсем като този. Беше от веригата ресторанти с бар в центъра на залата. Знаеш ги. Неизменно имат някаква зелена украса по стените — отражение на по-невинните години.
Уенди кимна с глава. Знаеше ги.
— Тъкмо там се запознах с Шери. Бях барман. Тя беше от онези искрящи като шампанско келнерки, които ти се представят на мига и тутакси те питат дали искаш аперитив с мезе.
— Мислех, че си от богаташчетата.
Фил тихо се изкикоти, обърна вече изпразнената бутилка „Корона Лайтс“, за да изцеди и последната капка от дъното. Тя очакваше той да стисне шишето, за да пусне още.
— Предполагам, че родителите ми са били на мнение, че трябва да се трудим. А ти къде се изгуби тази вечер?
— В гимназията на сина ми.
— Защо?
— Организират празненство по случай завършването — отговори тя.
— Приет ли е вече в някой колеж?
— Да.
— Къде?
Тя се размърда на мястото си.
— Защо искаше да ме видиш, Фил?
— Навлязох в личната ти територия? Извинявай.
— Просто искам да си дойдем на думата. Късно е.
— Бях се замислил. Гледам днешните деца, чиито мечти не са по-различни от нашите навремето. Учи се усърдно. Получавай добри оценки. Подготви се за изпитите в университета. Спортувай, ако можеш. В колежите това много се цени. Гледай да имаш достатъчно извънкласни занимания. Изпълни всички условия, за да те приемат в най-престижното висше учебно заведение. Сякаш първите седемнайсет години не са нищо друго освен подготовка за Бръшляновата лига.
Вярно е, помисли си Уенди. През гимназиалните години животът ти се превръща в истински парад, сведен единствено до писмата, които получаваш от колежите — дали те приемат, или те отхвърлят.
— Виж съквартирантите ми — продължаваше Фил, като сега провлачваше думите още по-силно. — „Принстън“. Върхът на сладоледа. Келвин бе чернокожо момче. Дан беше сирак. Стийв бе от беден по-беден. Фарли бе едно от осемте деца в семейството — голяма католическа фамилия от работническата класа. Всички бяхме приети и всички бяхме несигурни и нещастни. Най-щастливото момче от колежа пое по пътя за щата Монклер и пропусна втората година. Той все още е барман. И е най-доволното копеле, което познавам.
17
Дерек Сандерсън Джетър, изкарал цялата си кариера като бейзболист от отбора на нюйоркските „Янки“. — Б.пр.