Уенди намери място, паркира и изключи двигателя.
— Много лошо. Слез долу. Аз съм във фоайето. Няма да си отида, докато не слезеш.
Затвори телефона. Хотел „Мариот Кортярдс“ в Парамъс бе живописно разположен на шосе №17 и на Гардън Стейт Паркуей. Стаите гледаха или към магазина за компютри на „Ричард Електроникс“ или към склад без прозорци, наречен „Симс“, с нещо като фирмена табела на фасадата, на която пишеше: „Най-добрият клиент е образованият клиент“.
Хотелът не бе предназначен за почивка.
Уенди влезе във фоайето. То беше цялото в бежово — бежови стени, килим в матовозелено, стаите бяха в ненатрапчиви бледи цветове и в толкова неприветливи нюанси, че сякаш говореха: хотелът е завършен и напълно готов за посетители, но не очаквайте никакви превземки, предоставяме ви само най-необходимото. На масичката бяха разхвърляни няколко броя на списанието „САЩ днес“.
Пет минути по-късно се появи и Джена. Беше облечена с голям по размери суичър. Бе силно опънала косата си назад в опашка и от това и бездруго високите й скули изглеждаха още по-остри.
— Да злорадстваш ли си дошла? — попита Джена.
— Да, Джена, дойдох точно за това. Както си седях вкъщи тази сутрин и си мислех за мъртвото момиче, открито в гората, аз си казах: „Какво ми се иска най-много в момента? Парче торта с глазура ли? Не, искам да позлорадствам“. Ето защо съм тук. О, а после ще отскоча до приюта за бездомни кучета и ще сритам някое пале в задника.
Джена седна.
— Съжалявам. Дойде ми неочаквано.
Уенди си спомни за предишната вечер, за безсмисленото събрание в гимназията, на което трябваше да бъдат Джена и Ноел Уилър, и се запита колко ли им се е искало да присъстват.
— И аз съжалявам. Представям си колко ти е било трудно.
Джена сви рамене.
— Всеки път, щом поискам да изпитам съжаление към себе си, спомням си за Тед и Марша. Предполагам, че разбираш?
— Разбирам.
Мълчание.
— Чух, че се местите — каза Уенди.
— От кого го чу?
— Живеем в малък град.
Джена се усмихна без капчица радост.
— Всички градове са малки. Да, местим се. Ноел ще стане завеждащ на кардиологичната клиника в Мемориалната болница в Синсинати.
— Станало е доста бързо.
— Много го търсят. Но истината е, че сме го планирали още преди няколко месеца.
— Когато започна да защитаваш Дан ли?
Тя отново се опита да се усмихне.
— Нека кажем, че това не облекчи положението ни в общността — забеляза тя. — Надявахме се да останем до края на учебната година, за да дадем възможност на Аманда да завърши заедно с класа си. Но не й е било писано.
— Съжалявам.
— Но пък Тед и Марша… Не е толкова важно.
И Уенди си мислеше така.
— И защо си дошла, Уенди?
— Ти защитаваше Дан.
— Аха.
— От началото до края. Още когато шоуто бе излъчено за първи път. Изглеждаше толкова сигурна в невинността му! А при последния ни разговор заяви, че съм съсипала невинен човек.
— И какво искаш да ти кажа? Че съм сгрешила, че правата си била ти, така ли?
— А така ли беше?
— Какво да е било така?
— Ти ли сгреши?
Джена се вторачи в нея.
— За какво говориш?
— Наистина ли мислиш, че Дан е убил Хейли?
Фоайето притихна. Джена сякаш се канеше да отговори, но не го направи, само поклати глава.
— Не разбирам. Мислиш, че е невинен ли?
Уенди не знаеше как да отговори на въпроса й.
— Мисля, че в пъзела липсват някои парчета.
— Като например?
— Затова съм дошла — да разбера.
Джена я гледаше, сякаш очакваше нещо повече. Този път Уенди бе тази, която извърна поглед встрани. Джена заслужаваше по-добър отговор. Досега Уенди се бе занимавала със случая като репортерка. Но сега не дойде ли тук в качеството си на нещо повече? Може би е дошло време да се изяснят, да признаят истината, да я изговорят на висок глас.
— Ще ти призная нещо.
Джена кимна с глава, зачака.
— Аз работя с факти, а не с интуиция. Интуицията обикновено ме подвежда. Разбираш ли за какво говоря?
— Повече, отколкото можеш да си представиш.
Сега в очите на Джена имаше сълзи. Уенди си помисли, че и нейните очи са се насълзили.
— Всъщност аз вярвах, че съм хванала Дан на местопрестъплението. Той се опита да съблазни въображаемото тринайсетгодишно момиче онлайн. Появи се в къщата. Пък и всички онези неща в компютъра му. Дори работата му — нямам представа колко нещастници като него работят с деца, като се преструват, че им помагат. Всичко това бе налице в неговия случай. И все пак интуицията ми крещеше, че е станала грешка.