— Всъщност няма много за разказване. Карах след него около час — час и половина. Той спря на изхода за „Принстън“. Паркира в града. Влезе в едно кафене. Чувствах се доста глупаво. Седя самичък може би десетина минути. Аз чаках да се появи другата жена. Представях си я като някоя секси преподавателка от колежа, нали се сещаш, от онези с очила и черна коса? Ала никой не се появи. Дан изпи кафето си и стана. Тръгна покрай сградата. Беше толкова странно да го следя! Обичах този мъж. Нямаш представа колко много го обичах. И все пак, както вече казах, в него имаше нещо, до което не можех да достигна, а сега го дебнех, криех се, за да не ме види, и в момента дори се чувствам така — на път да науча истината. И това ме ужасява.
Джена отново вдигна чашата до устните си.
— И къде отиде той?
— През две преки от кафенето имаше красива викторианска къща. Намираше се в сърцето на студентския комплекс. Той почука на вратата и влезе. Остана вътре около час и после си тръгна. Върна се в града пеша, качи се на колата си и потегли обратно.
Администраторът на хотела уведоми семейството, че не могат да се регистрират преди четири следобед. Бащата помоли за по-ранен час. Администраторът бе непоколебим.
— Чия беше къщата?
— Това е странното. В нея живееше деканът на факултета. Мъж на име Стивън Слотник. С двете си деца.
— Защо го е посещавал?
— Нямам представа. Не го попитах. Това е. Никога не повдигнах въпроса пред него. Нямаше любовна връзка. Това бе негова тайна. Ако искаше, щеше да ми я каже.
— А той не ти я каза?
— Не.
Те пиеха кафе, потънали в собствените си мисли.
— Няма защо да се чувстваш виновна — каза Джена.
— Не се чувствам виновна.
— Дан е мъртъв. И двете знаем, че няма живот след смъртта. Мъртвият си е мъртъв. Вече не му пука дали ще го реабилитират, или не.
— Не се опитвам да го реабилитирам.
— А какво се опитваш да направиш тогава?
— Да ме вземат дяволите, ако знам! Мисля, че търся отговори.
— Понякога най-очевидният отговор е и най-правилният. Може пък Дан да е такъв, за какъвто го мислят.
— Възможно е, но така не можем да отговорим на главния въпрос.
— Който е?
— Защо е посещавал декана на своя факултет?
— Нямам представа.
— Не си ли любопитна да узнаеш?
Джена се замисли.
— Имаш намерение да разбереш, така ли?
— Да.
— Това можеше да разруши брака ни.
— Би могло.
— А може и нищо да не е означавало.
— Много вероятно — съгласи се Уенди.
— Мисля, че Дан е убил момичето.
Уенди не отвърна нищо. Чакаше Джена да каже нещо повече, но тя мълчеше. Последните й думи бяха изцедили и последната капчица сила от нея. Тя седеше, облегната назад, и сякаш не можеше да се помръдне.
След известно време Уенди рече:
— Може би си права.
— Но ти все още искаш да научиш истината за декана, нали?
— Така е.
Джена кимна с глава.
— Ако разбереш защо го е посещавал, ще ми кажеш ли?
— Разбира се.
Глава 30
Уенди слезе от асансьора и се запъти към кабинета на Вик. Мина покрай Мишел Фейслър — новата водеща на новините — която работеше на бюрото си. В преграденото за нея пространство имаше фотографии на Уолтър Кронкайт, Едуард Р. Мъроу, Питър Дженингс. Уенди отново, за кой ли път, си каза: „Ау!“.
— Здравей, Мишел!
Мишел бе заета — щракаше нещо на клавиатурата.
Леко й помаха с ръка — само толкова. Уенди надникна над рамото й. Тя пишеше текст в „Туитър“. Някой бе изкоментирал: „Прическата ти беше страхотна в последното предаване!“, и Мишел „чуруликаше“20 в отговор: „Смених си балсама — скоро ще ти разкажа повече. Продължавай да ме гледаш!“.
Едуард Р. Мъроу щеше да е много горд.
— Какво става с мъжа, чиито колене бяха простреляни? — допита я Уенди.
— Да, това е една от историите, към които имаш слабост — отвърна Мишел.
— Как така?
— Оказа се, че е някакъв перверзен тип. — Тя извърна очи от компютъра, но само за миг. — Нали ти си специалистката по извратените?
Колко е хубаво да си специалист по нещо, каза си Уенди.
— Какво имаш предвид, като казваш „извратени“?
— Е, ти си специалистка по сексуалните перверзии, нали така?
— В какъв смисъл?
— Ох, сега не мога да говоря — отвърна Мишел и отново се обърна към компютъра. — Заета съм.