Болд подаде касетата на Пендъграс, но остана прав. Той забеляза дистанционното управление на видеото и като пъхна ключовете си в джоба, го взе. Дафни го беше посъветвала да ползва предметите в дома, без да се колебае.
— Доколкото разбирам — започна да обяснява Болд, — ти и останалите сте си мислели, че няма защо да се страхувате от втората охранителна камера — онази, която записва какво става на входа. — Той натисна бутона на дистанционното управление. На екрана се появи зърнесто черно-бяло изображение на гаража, заснето от камерата. — Но ти казвам, вие подценявате Бърни Лофгрийн.
Пендъграс изглеждаше все така самоуверен, макар Болд да смяташе, че вътрешно е започнал да се притеснява.
— В тази кола се виждат трима души. Райърдън на волана, ти до него и Смайт на задната седалка — каза Болд, като превъртя напред лентата, така че през задния прозорец на колата ясно се виждаше лицето на детектив Андрю Смайт. — Да продължавам ли?
— Ние влизаме и излизаме по всяко време. Всички го правят. И ти включително. И какво доказва това?
— Слезли сте долу в гаража… — Болд превъртя лентата напред и натисна бутона за пауза, — както ясно се вижда.
— Не знам накъде биеш, Болд, но това не доказва абсолютно нищо. Нищичко.
— Аз не мога да докажа — заяви Болд. — Но Бърни Лофгрийн е човекът, от когото трябва да се страхувате. Той е истински вълшебник. Виждаш ли това колче тук? — Болд посочи към кадъра на колата върху екрана. — Надраскано е поне дузина пъти от коли, които са взимали завоя твърде бързо. Заприличало е на мерителна летва. Точно тези драскотини ще заинтересуват Лофгрийн.
По лицето на Пендъграс се изписа тревога. Всяко ченге имаше основание да се страхува от нещата, които Лофгрийн и хората му можеха да направят в лабораторията.
— Като използва тези драскотини, Лофгрийн ще измери височината на задната броня при пристигането ви, момчета, и ще я сравни с височината на същата броня при излизането ви десетина минути по-късно. — Той спря, за да привлече вниманието на Пендъграс. — Това, което е трябвало да направите — обясни той на мъжа, — е било да вземете карабините и да оставите военните каси за транспортиране на оръжие. Но това е щяло да ви отнеме повече време, нали? Така поне си мисля — вие сте бързали. Карабините не тежат кой знае колко. Но тези каси са тежки. Лофгрийн може да измери височината на бронята на влизане и на излизане. Той ще докаже, че когато сте напускали гаража десетина минути по-късно, в багажника на колата е имало над сто килограма допълнителен товар. Нечий труп? Не вярвам. Като имаш предвид липсващата видеокасета със записа от същата тази нощ и поне една липсваща карабина, как мислиш, до какъв извод за посещението ви ще стигнат „Вътрешни разследвания“?
— Косвени глупости. До никъде няма да стигнеш по този начин.
Това беше слабото място в разсъжденията на Болд. Доказателството на лентата беше само — и единствено — косвено доказателство, но Болд трябваше да убеди Пендъграс в противното.
— Възможно е — съгласи се той. — Как ще погледнат „Вътрешни разследвания“ на него? Почти винаги единственото, с което разполагат, са косвени доказателства. Ще започнат да разпитват хората. Хората, които работят в костницата. Теб. Останалите. Ще предложат на някой от вас сделка. Ще заплашат Чапмън със съдебно преследване и ще го принудят да им предаде другата касета. И най-добрите планове… С една от откраднатите карабини е стреляно по полицай. По мен! — предизвикателно заяви Болд. Той отиде до видеото и извади касетата. — Помислете за това, момчета. Предложението ми е в сила само и единствено тази вечер.
Пендъграс стоеше неподвижен като статуя.
— Захване ли се Бърни Лофгрийн с това, нищо не мога да направя — поклати глава Болд.
— То не доказва абсолютно нищо — отговори Пендъграс, като се опита думите му да прозвучат уверено.
Болд спря до вратата.
— Тогава няма от какво да се притеснявате.
Шестдесет и шеста глава
Дали планът на Болд щеше да успее или не, предстоеше да се реши в следващите няколко часа. Ако искаше да превърне косвените доказателства в доказващи вината улики, той смяташе, че това щеше да стане, преди да настъпи утрото.
Болд живееше на двадесет минути път от Пендъграс и по-голямата част от това време прекара вперил поглед в огледалото за обратно виждане, а дясната му ръка леко докосваше видеокасетата на седалката до него. Не беше съвсем сигурен, но смяташе, че същата кола, която го следваше през цялата нощ — до Чапмън, до Управлението и до дома на Пендъграс — все още беше някъде там отзад: тесен сноп светлина от фарове със синкав оттенък.