— Хвърлете оръжието! — чу той Ла Моя да заповядва през обездвижените си зъби. — На земята! Веднага! Никой няма да пострада! — извика сержантът.
Вече имаше двама свидетели, чули Пендъграс да споменава Санчес — Болд и Ла Моя. Дори и другите обвинения да отпаднеха, тримата щяха да бъдат осъдени за нападение над полицейски служители, опит за убийство и използване на огнестрелно оръжие.
Болд се опипа и разбра, че куршумът беше попаднал в жилетката, а не в тялото му. Дишаше тежко, не можеше да говори.
Фосфорът изгасна със съскане като задъхан бегач, и Болд отново можеше да вижда.
Смайт лежеше на земята, смъртно ранен — работа на Райърдън, не на Ла Моя. Когато даваше показания, Райърдън щеше да каже, че той и Пендъграс действително са възнамерявали да убият и двамата — Болд и Смайт, точно както Болд беше предположил. Болд по очевидни причини; Смайт заради неговата глупост и алчност.
Пендъграс лежеше облян в кръв, припаднал до колата. Ръката му беше протегната към падналата видеокасета, която лежеше на сантиметри от нея.
Ла Моя, облян в пот, продължаваше да държи пистолета си насочен към гърба на Райърдън. Той беше разперил ръце, обърнат с лице към стената на къщата. От лявата му ръка се стичаше кръв.
— Ти ли го улучи? — попита Ла Моя, като посочи към Пендъграс.
— Аз го улучих.
— Пълна отврат.
— Аха — съгласи се Болд.
Ла Моя изскочи от багажника, приближи Райърдън и притисна дулото на пистолета си в тила му.
— Къде е видеокасетата от Денвър? — заплашително каза той.
— Джон! — възрази Болд. — Така няма да стане.
— Направихме това както каза ти, сержант. Другото ще го направим както кажа аз. — Той смушка Райърдън с пистолета. — Дадеш ли касетата, ще кажем, че Смайт е загинал от заблуден куршум. С всички останали простотии пак ще ти лепнат доживотна присъда, ама ще отървеш инжекцията с отрова. Имаш три секунди да решиш — добави той. — Едно… две…
— У Чък е! — процеди мъжът към стената. — Заключена, мисля. Не знам.
Ла Моя се отдръпна назад, извади клетъчния телефон от джоба си и натисна един от бутоните.
— Там ли си? — попита той, когато някакъв глас отговори. — Пендъграс е. И имаш всички необходими основания, които ти трябват.
Шестдесет и седма глава
Болд излезе от стаята за разпити в четири часа сутринта, стиснал в ръка празна чаша, в която доскоро имаше чай. Ла Моя все още се намираше в съседната стая, където, също както Болд, го разпитваха колегите му от отдел „Убийства“. Всеки полицейски служител, участвал в престрелка, трябваше да предаде личното си оръжие, след което биваше подлаган на разпит и попълваше купища документи. Щеше да мине цяла седмица, докато нещата се уталожат.
Тя седеше на един от сивите служебни столове, от онези, с черни колелца на краката. Левият й глезен, пристегнат в лонгета, приличаше повече на скиорска обувка. Само Дафни Матюс можеше да изглежда толкова красива в четири часа сутринта.
— Здравей — каза той.
— Нещата се развиха малко по-различно, отколкото си мислеше — заяви тя, като едва успяваше да прикрие гнева си. Никак не й харесваше, когато той поемаше подобни рискове.
— Той клъвна — отговори Болд. — Точно това ни трябваше.
— На каква цена?
— Не твърдя, че всичко мина като по ноти. Като си помисля сега, можех да го направя и по друг начин. Смятах да поискам съдействие от Управлението. Но тези типове имат твърде много връзки. Все някой щеше да ги предупреди, че им готвим клопка и щяхме да останем с празни ръце или да загинем. Затова Джон се скри в багажника и тръгнахме само двамата.
— Изпрати ме в дома на Пендъграс, без да ми кажеш. Защо? Стори ти се твърде рисковано?
— Не. Защото можеше да ме разубедиш. — Той замълча. — Вбесена си, а?
— И още как!
— Те също — каза той, като посочи към стаята за разпити.
— Има защо.
Той въздъхна.
— Аха. Едва се държа на крака. Ще откараш ли „стареца“ до дома му? Прибраха колата ми. Нямам с какво да си ида.
Думите му я накараха да се усмихне леко.
— Старец? — повтори тя.
— Пендъграс ме нарече така.
— Значи си постъпил благородно, като само си го прострелял в коляното.
— Точно така. По-скоро имах късмет — добави той. — Не ме бива в легнало положение.
— Доста те бива в легнало положение — каза тя, като присви устни и му показа, че все още може да се шегува предизвикателно. Целувката беше забравена. Или поне изличена.