Джуд Деверо
Клопка за двама
ПЪРВА ГЛАВА
Мъжът зад бюрото погледна момчето срещу него със смесица от завист и възхищение. Бе само дванайсетгодишно, ала имаше ум за милиони. „Не трябва да показвам, че съм толкова заинтересован“ — помисли си той. Трябваше да се държи на ниво. Искаха го тук в Принстън — за предпочитане да бъде окован до компютъра и да не мърда от мястото си.
Всъщност той бе изпратен в Денвър, за да интервюира няколко стипендианти, ала истината бе, че одобриха само това момче и срещата бе съобразена с него. Деканът на факултета се бе споразумял с някакъв пенсионер да наеме офис близо до скромната къща на момчето, за да може то да стига дотам с велосипед.
— Ъхъ — рече, прочисти гърлото си и се навъси над документите. Постара се гласът му да е по-твърд. По-добре този хлапак да не разбира, че е само на двайсет и пет и че ако провали тази среща, ще има сериозни неприятности.
— Доста сте млад — рече мъжът, като се опита да се държи като по-възрастен — и това ще създаде някои проблеми, но мисля, че ще се справим. Принстън помага на младите хора в Америка. И…
— С какво оборудване разполагате? С какво ще работя? И от други училища ми предлагат работа.
Мъжът погледна момчето. Какъв неблагодарен хлапак!
— Сигурен съм, че ще останете доволен. А ако случайно нещо ви липсва, ще бъде доставено по най-бързия начин.
Момчето бе високо за възрастта си и кльощаво. То беше гений, приличаше малко на Том Сойер: пепеляворуса и буйна коса, кожата му бе бяла и покрита с лунички, имаше тъмносини очи и огромни очила.
Елая Джей Харкорт, който според досието имаше коефициент на интелигентност над 200, беше магьосник с компютрите. Изкуствен интелект. Можеш да кажеш на компютъра каквото си поискаш и машината ще го изпълни. Доколкото им бе известно, инвестираше гениалния си ум в компютъра. Очакваше го изключително бъдеще.
Въпреки това самодоволният хлапак най-невъзмутимо си седеше и вместо да бъде благодарен за предложението, той искаше още повече. Мъжът знаеше, че рискува собствената си кариера, ала не можеше повече да издържа хлапакът да го разиграва. Изправи се, пъхна документите в куфарчето си и каза, като едва сдържаше гнева си:
— Може би ви трябва време да обмислите предложението ни. Не предлагаме такива неща всеки ден. Ще изчакаме да вземете окончателно решение до Коледа.
Лицето на момчето остана безизразно. „Студен малък гадняр“ — помисли си мъжът. Сърцето му бе хладно и безчувствено, като че ли целият се състоеше от микрочипове. Защо пък да не се е създал сам? По някакъв начин, като се опитваше да мачка това момче, се чувстваше по-добре със скромния си коефициент на интелигентност 122.
Той подаде ръка на момчето. Осъзна, че след година то ще бъде по-високо от него.
— Ще поддържаме връзка — рече и изчезна от стаята.
Ели запази самообладание. Въпреки че изглеждаше хладен и спокоен, отвътре кипеше. Принстън! Договор с истински учени! Да се среща с хора, които се интересуват повече от живота, отколкото от футбол!
Бавно излезе от стаята, като изчака достатъчно време мъжът да се отдалечи. Бе сигурен, че той не го хареса, ала бе свикнал с подобни неща. Още преди много време Ели се бе научил да бъде предпазлив с хората. Още когато бе на три години, знаеше, че се различава от другите деца. На пет майка му го заведе на училище, за да проверят възможностите му, за да преценят в коя група да го запишат. Учителката бе прекалено заета с други ученици и родители и бързо му каза да си избере книга от библиотеката и да прочете откъс от нея. Имаше предвид хубавите книжки с картинки. Задачата й бе да разбере дали родителите са научили децата си да четат, или те са се учили от телевизията.
Като всички деца и Ели искаше да впечатли учителката, затова се покатери на един стол и взе университетски учебник от последния рафт. След това започна гладко да чете от първа страница. Тъй като Ели бе едно дете, а майка му не го насилваше да прави неща, които не желае, бе прекарал повечето си време в усамотение. Нямаше представа, че четенето на такъв учебник на тази възраст е нещо необичайно. Той искаше единствено да мине проверката по четене и да се запише в най-напредналата група.
— Много добре, Ели — прекъсна го майка му след половин страница. — Мисля, че госпожица Уилсън ще те запише в групата за напреднали. Нали така, госпожице Уилсън?
Независимо че тогава бе на пет, детето можеше да разпознае ужаса в очите на учителката. Изражението й сякаш говореше: „Каква е тази странна птица тук?“
След като го приеха в училище, Ели се научи да понася бремето да бъде „различен“. Бе се сблъскал със злобата, завистта, изолацията и липсата на разбирателство между него и останалите деца. Той беше „нормален“ само за майка си. Тя съвсем не смяташе, че той е странен и необикновен, а че е неин син.