За малко да се изсмее. През цялата вечер я бе наблюдавал с подозрение; почти усещаше погледа му в гърба си. Сигурно се бе чудил каква е тя, на кой свят принадлежи. Също като счетоводителите, които отчитат разходите.
— Лесли поне беше по-страстен — прошепна тя и се отпусна във ваната. — Лъжеше страстно, изневеряваше страстно, печелеше пари страстно. — А когато погледнеше в очите на Франк Тагърт, не виждаше и следа от страст. Той никога не би лъгал жена си къде е прекарал нощта, тъй като въобще не се интересуваше дали ще я нарани с изневярата си.
В края на краищата реши, че е по-добре въобще да не мисли за господин Милиардера. Домъчня й за Ели и Челси, чудеше се какво ли правят сега. Щеше ли Ели да се храни добре, ако не беше близо до него? Щеше ли да изключи компютъра си и да си легне, ако не е там, за да му направи забележка? Щеше ли…
По-добре беше да престане да мисли за сина си, защото щеше да се разплаче. Внезапно й хрумна, че този, който бе изиграл тази лоша шега на Франк Тагърт, несъмнено го бе направил и с нея. Очевидно някой си бе помислил, че ако изпрати жена от простолюдието да прекара седмица с красив и богат мъж като господин Тагърт, е най-големият майтап.
Излезе от ваната, подсуши се и отвори чантата си, за да извади нощницата си и стария халат. За малко да изпищи от ужас, когато видя съдържанието на чантата. Това не бяха нейните дрехи. Когато видя етикет „Кристиан Диор“ на красивата розова нощница, щеше да припадне. Облече я и си помисли, че е направена от най-финия египетски памук, бюстието й бе украсено с миниатюрни копринени рози. Нощницата бе в комплект с халат, който бе полупрозрачен и изключително секси. Едва ли Ели можеше да си представи подобно облекло, и то предназначено за готвачка.
Тя бързо мина покрай леглото на Франк Тагърт, вдигна завесата между леглата и започна да рови в куфара за дрехите си.
— Има ли някакъв проблем? — попита той от другата страна на преградата.
— Не, разбира се, че не. Какъв проблем може да има? — Като обезумяла хвърляше дрехите, които виждаше за пръв път. Ако беше 1930 година и известна актриса трябваше да прекара седмица в Скалистите планини, тези дрехи щяха да й свършат прекрасна работа. Що се отнася до Ранди, тя никога през живота си не бе носила кашмир и коприна.
Ранди беше спокойна личност, много рядко избухваше. От време на време й се налагаше да понася измамите и глупостите на Лесли, но това бе всичко.
Откри завесата и навря три кашмирени пуловера в лицето на Франк Тагърт.
— Искам да знам какво става тук? Защо съм тук? Чии са тези дрехи?
Седнал на единия ъгъл на леглото, Франк се бореше с ботушите си.
— Кажи ми, госпожице Стоуи, омъжена ли си?
— Разведена.
— Разбирам. Семейството ми е много голямо и постоянно се сдобива с нови членове, ако разбираш за какво говоря? Предполагам, че са поискали и аз да направя същото.
— Вие… — Изпаднала в шок, Ранди седна на леглото си. — Те са… Искате да кажете, че искат ние да се…
— Да. Или поне предполагам.
— Така предполагате? — Тя едва преглътна. — Аз пък си помислих, че семейството ви ме е изпратило тук, защото е доста забавно да съберат жена като мен и мъж като вас. Може би са решили да се повеселят.
Докато тя обясняваше, Франк се опитваше да развърже ботушите си с една ръка, ала не бе успял дори да ги разхлаби.
Без да се замисля какво прави и с какво е облечена, Ранди клекна пред него и се зае с ботушите му.
— Не че искам да си пъхам носа, където не ми е работа — рече тя, докато свали чорапите му и набързо масажира краката му, както правеше с Ели и преди време с Лесли, — ала се чудя защо са избрали точно мен. С вашата красота и пари може да имате всяка жена.
— Ти си точно техен тип. Изглеждаш доста плодовита.
Тя започна да разкопчава ризата му.
— Как?
— Символ на плодовитост. Майка. Обзалагам се, че синът ти е смисълът на живота ти.
— И какво лошо има в това? — попита тя.
— Абсолютно нищо.
Тя свали ризата му.
— Има ли по-добър живот за една жена, която се посвещава на децата?
— Само едно дете ли имаш?
— Да — отвърна тя тъжно и когато го погледна, като че ли той искаше да й каже: „Знаех си“. — И така, брат ви ме е изпратил тук с надеждата, че аз бих… бих направила, какво бих направила, господин Тагърт?