Сега, години по-късно, когато Ели си тръгна от срещата с мъжа от Принстън, той все още трепереше, но щом видя Челси, широко й се усмихна. Когато Ели бе шестгодишен, той се бе запознал с Челси Хамилтън, която не бе умна колкото него, но бе достатъчно интелигентна, за да могат да разговарят. Тя също се смяташе за странна, защото беше богата — много, много богата — и още на шест години бе открила, че хората се запознаваха с нея не заради личността й. Двете деца се бяха срещнали, двама особняци в скучната малка стая, и бяха станали неразделни приятели.
— И така! — Челси вдигна глава и погледна Ели в очите. Тя беше с шест месеца по-голяма от него и до тази година бе по-висока. Сега Ели стърчеше над нея.
— Какво правиш тук? — попита момчето. — Не ти е мястото в тази сграда. — Умишлено бавеше обясненията си.
— Хей, значи си голям мозък! Баща ми притежава тази сграда, забрави ли? — Тя отметна дългата си и тъмна, лъскава коса. — Освен това деканът на Принстън му е много добър приятел, знам за срещата ти от две седмици. — Челси бе на дванайсет и вече си личеше, че ще стане приказна красавица. За другите проблемите и недостатъците бяха мечта — прекалено висока, прекалено слаба, прекалено умна, прекалено богата. Къщите им бяха на десет минути разстояние, ала тази на Ели можеше да се побере в мраморното фоайе на палата на Челси.
Когато момчето не отговори, тя продължи:
— Татко се обади снощи, аз се разплаках, че ужасно много ми липсва, и познай: ще ни купи нов CD-ROM. Може и да ти позволя да го видиш.
Ели пак се усмихна. Челси не бе обърнала внимание, че спомена „ние“, като имаше предвид тях двамата. Нямаше равна на нея, щом се стигнеше до изнудване на родители. Нейните прекарваха почти цялото си време в околосветски пътувания и оставяха бизнеса на по-големите братя и сестри на Челси. Малко крокодилски сълзи и те й даваха всичко, което можеше да се купи с пари.
— От Принстън ме искат — рече Ели.
Денвърското слънце грееше. Улиците наоколо блестяха от чистота. Есенният вятър бе свеж и прохладен.
— Знаех си! — рече тя и радостно поклати глава. — Кога? За какво?
— Ще отида през пролетния семестър като за начало, после за лятната сесия. Ако са доволни от работата ми, следващата есен ще ме назначат за постоянно. — За кратък миг той се обърна към нея, а в следващия — бързо сведе поглед. Челси разбра, че той силно желае това. Ели ненавиждаше гимназията. Не желаеше да седи ден след ден с банда хулигани и глупаци, които се гордееха с невежеството си. Тази програма щеше да му позволи да прескочи всички тези нива и да прави нещо наистина полезно.
— Това означава, че до края на годината ще можем да работим на спокойствие — отвърна тя. — Ще кажа на татко да ни купи…
— Не мога да приема — прекъсна я Ели.
На Челси й бе необходимо малко повече време, за да достигнат думите до съзнанието й.
— Не можеш да приемеш да работиш за Принстън? — прошепна. — Защо не? — На Челси никога не й се беше случвало да иска нещо и да не може да го направи.
Когато Ели я погледна, на лицето му бе изписана мъка.
— А кой ще се грижи за майка? — попита тихо.
Тя искаше да му каже, че на първо място трябва да помисли за себе си, ала се отказа. Майката на Еди — Ранди — наистина се нуждаеше от грижи. Тя имаше най-доброто сърце на света и ако някой имаше проблем, Ранди винаги бе насреща, изслушваше го и помагаше с много любов. Челси въобще не смяташе, че се нуждае от майка, на чието рамо да плаче, ала през последните години често й се бе случвало да намира утеха в прегръдките на майката на Ели.
Точно заради нежността си Ранди имаше нужда от повече грижи и внимание. Майката на Ели приличаше на беззащитна овчица в света на изгладнели вълци. Ако не бяха постоянните грижи на Ели… Челси не искаше да си представя какво щеше да се случи с майка му. Само като се замислеше за съпруга й и отвратителния мъж, който бе баща на Ели: комарджия, безскрупулен мошеник и лъжец.
— Кога трябва да им отговориш? — тихо попита Челси.
— На рождения ми ден — отвърна Ели. Навик му беше да нарича Коледа по този начин. Майка му обичаше да казва, че той е коледният й подарък от Господ. Всяка Коледа получаваше цял куп подаръци под елхата и други върху масата; огромна, пищна торта, която, разбира се, нямаше нищо общо с коледните празници.
Двамата мълчаливо обикаляха по улиците на Денвър. Предпочетоха да се разходят, вместо да хванат тролей до центъра. Челси знаеше, че Ели има нужда да помисли сам и щеше да го направи най-добре, като се разходи или кара колело. Знаеше със сигурност, че той никога не би изоставил майка си. Ако трябваше да избира между Принстън и да се грижи за майка си, не би се поколебал и за миг да избере човека, когото обичаше най-много на този свят. Въпреки че винаги се стараеше да изглежда хладен и сериозен, Челси знаеше, че щом станеше въпрос за нея и майка му — Ели се размекваше.