— Срещнах дете. Момче на име Ели и сякаш погледнах в собствените си очи. То беше толкова амбициозно. — Франк се подсмихна. — Крадеше фирмени пликове и бланки и изпращаше писма на хората.
— Незаконно.
— Да, но го правеше с цел да помогне на хората. Погледнах го и си помислих, че искам да имам син като него. Тогава за пръв път пожелах да имам свое дете.
— Манията на Тагърт — рече Джулиан. — Най-накрая те победиха.
Франк се усмихна.
— А, да, плодовитото ми семейство. Като че ли са родени, за да се размножават.
— Не и ти, нали? Или поне не досега. Не и преди да срещнеш Ранди.
— Да, Ранди. Тя е истинска жена. Искам майката на децата ми да не бъде нищо друго освен тяхна майка.
— И твоя съпруга, предполагам.
— Да, аз… — Той си пое въздух. — Когато ми се случи това — той кимна към ръката си, — имах малко време да помисля и да си спомня. Ако си бях счупил врата, милиардите нямаше да ми трябват. И на тях няма да им липсвам, те няма да плачат от мъка на гроба ми. А най-лошото бе, че когато излязох от болницата, нямаше нито една жена, нежна и сладка жена, в чийто скут да поплача.
При тези думи Джулиан вдигна вежда от изумление.
— Можех да си поплача онзи ден. Представяш ли си какво искаше да знае дамата с китайската поезия? Тя ме попита дали счупването на ръката е било вълнуващо преживяване? Дали болката ми е предизвикала сексуално желание?
— Кажи й — разпалено го посъветва Джулиан. — Трябва да кажеш на Ранди какво чувстваш.
— Какво да й кажа? Че през целия си живот съм търсил жена като нея, някое нежно, сладко и любящо същество, което ще яхне кон и ще отиде в горите, за да лекува болен мъж? Доколкото я познавам, мисля, че тя не е задавала въпроси. Казали са й, че се нуждаят от нея, и тя е тръгнала. За смешно малко пари.
— Тогава й кажи, че имаш нужда от нея.
— Тя никога няма да ми повярва. За какво ми е нужна? Имам готвачи. Сексът е най-лесното, което мога да получа, тогава за какво ми е необходима?
— Франк, не се учудвам, че жените те мразят.
— Жените ме мразят, защото не искам да се женя за тях и да вземат от състоянието ми.
— Ти нямаш сърце.
За известно време двамата мълчаха, после Джулиан продължи:
— Ако не й кажеш, ще я загубиш.
— Джулиан, нали знаеш как правя пари? Печеля пари, защото не ми пука. Не ми пука дали ще загубя или ще спечеля. Не можеш да бъдеш безмилостен, ако ти пука.
— Значи искаш да ми кажеш, че желаеш Ранди толкова много и затова ще пробваш да я спечелиш?
Франк погледна Джулиан.
— Аз опитах и загубих. Не мога да живея повече.
— Толкова ли силна е любовта ти?
Франк отново надяна маската си.
— Не знам защо се интересувам толкова много от нея… но е така.
— И няма да се опиташ да я спечелиш?
— Точно така — отвърна той, загледан в огъня.
Джулиан се поколеба и рече:
— Въпреки това, което каза, някои жени наистина са били загрижени за теб. За теб, не за парите ти. Но ти ги изпусна. Може би, когато започнеш да уважаваш чувствата им, ще намериш покой. Не знам причината, но едва сега разбирам, че всъщност аз трябваше да ги изслушвам, да ги успокоявам, да понасям гнева им, щом ги зарежеш. Ранди не е от жените, които са имали много любовници. Тя е обикновена жена от средната класа и те харесва. Може да не го е казала, ала се познава по погледа й. Днес направих всичко възможно, за да привлека вниманието й, ала тя се интересуваше единствено от теб. Ако дадеш поне малко от себе си, тя ще те обикне. — Той погледна Франк. — Не искам да обяснявам на Ранди какъв си, не желая да пресушавам сълзите й с изумруди. — Той направи пауза. — Всъщност не искам вече да се занимавам с такива работи.
Джулиан бе дал достатъчно време на Франк да отговори, ала той мълчеше. Помощникът му се изправи и заяви:
— Франк, работих с теб десет години, възхищавах ти се, уважавах те, на моменти ти завиждах. Ала в този момент не изпитвам нищо друго към теб освен съжаление. — Тръгна, ала се спря. — Знаеш ли, писна ми да се правя, че не ми пука. Писна ми да продавам и да купувам, а да нямам личен живот. Този уикенд имах среща с очарователна жена, после ти ми се обади и ми нареди да ти донеса документите. Не ме попита; просто ми нареди. Така че аз оставих съобщение на секретаря й и дойдох. Съмнявам се, че тя ще ми проговори някога.
— Плащам ти достатъчно, за да вършиш каквото искам.
— Да, така е. Плащаше ми толкова добре, че вече не се налага да работя. Мога да си почина и да се отдам на това, за което не съм имал време. — Той се усмихна. — И смятам да направя точно това. Молбата за напускане ще бъде на бюрото ти в понеделник.
За миг Джулиан се поколеба, чакаше Франк да го повика, ала той не го направи, затова продължи по пътеката.