— Казах ти да се успокоиш.
— Абсолютно съм спокоен, татко. Просто съм ядосан. Тези деца не знаят какво е хероин, камо ли къде да го продадат.
— Така ли? — безлично попита детективът Фоулър.
— Не зададох въпрос, ченге!
— Казваме ти още веднъж, Стив, осъзнай се и млъкни.
— Не няма. Съжалявам, татко, но няма. Тези шегаджии са получили сведения по телефона да проверят Суонсънови. Без име, без причина. Те…
— Един момент, млади човече — намеси се полицейският служител. — Ние не сме „шегаджии“ и ще ви посъветвам да подбирате думите си.
— Той е прав — добави Тривейн. — Сигурен съм, че господин Фоулър може да обясни какво се е случило. Какво е това телефонно обаждане, господин Фоулър? Вие не го споменахте при нашия разговор.
— Татко! Той няма да ти каже!
— Не знаем. Това е истината, господин Тривейн. В седем и десет вечерта в управлението се е получило телефонно обаждане, че у Суонсънови има „трева“ и че трябва да видим каква е работата, защото много хора били замесени. Човекът говореше някакви… е, добре, високо. Вашата дъщеря беше единствената спомената по име. Направихме оглед. Четири деца. Признаха си, че са си поделили една цигара през последния час и нещо. Това не беше купон. Честно казано, полицаите предпочитаха да забравим за това. Но по времето, когато съобщавали по радиостанцията рапорта си, те получили друго обаждане. Пак същият глас. Същият човек. Този път казал да погледнем в кутията за мляко на верандата в къщата за гости. Открихме двата пакета хероин. На едро, предполагаме, че струва към четвърт милион. Това е повече от усложнение.
— От друга страна това е най-прозрачно изфабрикуваното обвинение, което някога съм чувал. Абсолютно невероятно е.
Тривейн погледна часовника си.
— Адвокатът ми ще бъде тук до половин час. Сигурен съм, че ще ви каже същото. Аз ще остана и ще почакам, но знам, че жена ми ще пожелае да отиде в Свенъснови. Това устройва ли ви?
Детективът едва чуто въздъхна.
— Така е добре.
— Нуждаете ли се повече от сина ми? Може ли той да я закара?
— Разбира се.
— Може ли да я заведем в къщи? — разтревожено попита Филис Тривейн.
— Да ги заведем всичките в нашата къща?
— Съществуват известни формалности…
— Не се притеснявал, Фил. Отиди в Суонсънови. Можем да ви се обадим веднага, щом Уолтър пристигне. Не се притеснявайте, моля ви.
— Татко, не е ли по-добре да остана? Мога да кажа на Уолтър.
— Искам да отидеш с майка си. Ключовете са в колата. А сега, тръгвайте.
Тривейн и детективът Фоулър гледаха как двамата се отдалечаваха. Когато затвориха вратата, Тривейн бръкна в джоба си за цигари. Предложи на полицейския служител, но той отказа.
— Не, благодаря. Вместо това напоследък ям фъстъци.
— Така е по-добре. А сега искате ли да ми кажете за какво е всичко това? Вие вече, надявам се, не вярвате, че съществува връзка между този хероин и момичетата.
— Защо да не вярвам? Това е една много важна връзка.
— Защото ако не вярвахте, щяхте да ги извикате тук и да регистрирате престъплението. Вие се отнасяте към цялата ситуация по много странен начин.
— Да, така е — Фоулър отиде към бюрото си и седна. — И вие сте прав като казвате, че не вярвам, да съществува връзка. Но от друга страна не мога да я пренебрегна, защото ситуацията е много сложна. Разбира се, не е необходимо да ви казвам това.
— Какво ще предприемете?
— Може да се изненадате, но сигурно ще се посъветвам с вашия адвокат.
— Това доказва моите предположения.
— Да, така е. Не мисля, че сме на две противоположни мнения, но аз нося отговорност. Имаме доказателства. Разбира се, аз не мога да ги пренебрегна. От друга страна начинът на получаването им поставя много въпроси. Не мога да ги лепна на децата, поне не като разглеждам всичко…
— Ще ви призова в съда за незаконно задържане. Това може и да струва скъпо.
— О, недейте, господин Тривейн, не ме заплашвайте. Онези момичета, включително и дъщеря ви, са признали, че пушат марихуана. А това е противозаконно. Но то е незначително и няма смисъл да натрапваме на обществеността. Другото е нещо съвсем различно. Гринуич не иска такава публичност; хероин за четвърт милион долара ще предизвика скандал.
Тривейн разбра, че Фоулър е искрен. Това наистина беше сериозен проблем. Отгоре на всичко и налудничав. Защо на някой му е притрябвало да въвлече в такова нещо четири млади момичета, до такава степен че да хвърли огромна сума пари. Това беше един изключителен жест.
Филис Тривейн слезе по стълбите и влезе в хола. Съпругът й стоеше пред огромния прозорец и гледаше морето. Беше много след полунощ и луната ярко се отразяваше във водата.