— Момичетата са в стаята за гости. Ще говорят до зазоряване. Изплашени са до смърт. Да ти направя ли нещо за пиене?
— Да, ще бъде добре. Можем да си поделим една чаша.
Филис отиде до малък вграден бар, вляво от прозореца.
— Какво ще стане сега?
— Фоулър и Уолтър оправиха положението. Фоулър ще каже, че намирането на пакета е било в резултат на сведения, получени по телефона. Той е принуден да направи това. Но няма да споменава имена и места, за да не се започне разследване. Ако го притиснат ще обясни, че няма право да обвинява невинни хора. Момичетата не могат нищо да му кажат.
— Говори ли със Суонсънови?
— Да. Те се паникьосаха. Уолтър ги успокои. Казах им, че Джин ще остане у нас и ще ги види утре или в други ден. Останалите ще се приберат по домовете си на сутринта.
Филис подаде напитка на мъжа си.
— Идва ли ти нещо наум? Имам предвид цялата тази история?
— Не. Не можем да си го представим. Според Фоулър и сержанта, гласът по телефона е принадлежал на заможен човек. Това може да означава всеки един от хилядите, които познават къщата на Суонсънови. Това е, дори я е нарекъл „къщата за гости“, не я е описал като една отделна постройка или нещо такова.
— Но защо?
— Не зная. Може би някой има зъб на Суонсънови. И това си е заслужавало четвърт милион долара. Или…
— Но, Анди — Филис го прекъсна, като си спомни за нещо; тя внимателно подбираше думите си. — Мъжът, който се е обадил, е казал името на Пам. Не на Джин Суонсън.
— Да, но хероинът е бил оставен в Суонсънови.
— Разбирам.
— Хубаво, аз пък не разбирам — каза Тривейн като вдигна чашата до устните си. — Това са само догадки. Може би Уолтър е прав. Който и да е той, може би е бил притиснат между две сделки и се е изплашил. Тогава на сцената се появяват момичетата — богати, разглезени, лесна изкупителна жертва.
— Не мисля. Не ми се вярва да е точно така.
— В действителност и аз не мога. Просто цитирам Уолтър.
Чу се звук от автомобил, който се движеше по пътя към къщата. Това трябва да е Стив — каза Филис. — Помолих го да не закъснява много.
— Как се държа днес! прибави Тривейн като гледаше часовника върху камината. — Но няма да му чета никакво конско, обещавам. Харесах начина, по който се държа. Езикът му беше малко груб, но поне не се изплаши, а може и да се е изплашил.
— Аз се гордеех с него. Той показа, че е син на баща си.
— Не, просто говореше това, което виждаше. Мисля, че най-подходящата дума за него е „лентяй“.
Предната врата се отвори и Стивън Тривейн влезе в стаята, като бавно затвори вратата зад себе си. Той изглеждаше обезпокоен.
Филис Тривейн се приближи до сина си.
— Почакай, мамо, преди да се доближиш до мен искам да ти кажа нещо… Аз напуснах Суонсънови около единадесет без петнадесет. Ченгето ме закара в града, за да си взема колата. Карах до Гини и заедно отидохме в таверната „Кос Коб“. Стигнахме там около единадесет и половина. Пих три бири, никаква трева, нищо.
— Защо ни казваш всичко това? — попита Филис.
Високото момче започна да заеква, несигурно в себе си.
— Тръгнахме си преди час и отидохме до колата. На предната седалка беше пълен хаос. Някой беше разлял уиски или вино, или нещо друго, покривките на седалките бяха изтръгнати, а пепелниците — изпразнени. Помислихме си, че това е някаква лоша шега, наистина лоша шега… Оставих Гини и потеглих за вкъщи. Когато стигнах градското кръстовище, една полицейска кола ме спря. Не бях направил никакво нарушение, не бях превишил скоростта; никой не ме преследваше. Тази полицейска кола просто ме спря встрани от пътя. Помислих си, че нещо може да е закъсала, не знаех… Ченгето се приближи и ми поиска шофьорската книжка и регистрацията на колата, а след това подуши че съм пил и ми каза да изляза. Опитах се да му обясня, но той не искаше и да слуша.
— Колата от гринуичката полиция ли беше?
— Не зная, татко. Не мисля. Бях все още до Кос Коб.
— Продължавай нататък.
— Той ме претърси; неговият колега отиде до колата. Мислех си, че ще ме натикат вътре и се надявах да го направят. Бях прогизнал и всичко останало. Но те не ме вкараха вътре. Направиха нещо друго. Снимаха ме с „Полароид“ с вдигнати ръце върху колата — накараха ме да се изпъна, за да претърсят джобовете ми — и тогава първото ченге ме попита откъде идвам. Казах му и той отиде до полицейската кола за да се обади на някой по радиостанцията. Върна се и ме попита дали съм блъснал един стар човек по пътя, на около десет мили. Казах му, разбира се, че не съм. Тогава той ми каза, че този старец е в критично състояние в болница…