— В коя болница?
— Не каза.
— Ти не го ли попита?!
— Не, татко! Бях изплашен до смърт. Не съм ударил никого. Дори не видях някой да се разхожда по шосето. Минаха само няколко коли.
— О, боже мой! — Филис Тривейн погледна съпруга си.
— Какво се случи по-нататък?
— Другият полицай направи още няколко снимки на колата и една снимка отблизо до лицето ми. Пред очите ми все още е тази светкавица… Господи, аз бях уплашен… След това те просто ми казаха, че мога да си вървя.
Момчето остана в антрето, с наведена глава, изплашено. В очите му се четеше истинско объркване.
— Всичко ли ми каза? — попита Тривейн.
— Да, сър — отговори синът, а страхът завладяваше почти недоловимия му глас.
Андрю пристъпи към масата до канапето и взе телефона. Набра и поиска номера на полицейската служба в Кос Коб. Филис отиде при сина си и го въведе в хола.
— Казвам се Тривейн, Андрю Тривейн. Разбрах, че една от вашите полицейски коли е спряла моя син на… Къде, Стив?
— Джанкшън роуд, на кръстовището. На около четвърт миля от ж.п. гарата.
— … Джанкшън роуд, близо до гарата при кръстовището, преди не повече от час. Бъдете така любезни да ми кажете какво е написано в рапорта. Да, ще почакам.
Андрю погледна сина си, който седеше в един стол, а Филис стоеше до него. Момчето потрепери и задиша тежко. Гледаше баща си изплашено, неразбиращо.
— Да — каза Тривейн нетърпеливо. — Джанкшън роуд, от страната на Кос Коб. Разбра се сигурен съм, синът ми е тук в момента! Да… Да… Не. Не съм сигурен… Минута само! — Андрю погледна момчето. — На полицейската кола видя ли написано Кос Коб?
— Аз… Фактически не гледах. Тя беше встрани от пътя. Не, не видях.
— Не, не е видял, но трябва да е било ваша кола, нали? Той е бил в Кос Коб… О? Разбирам. Не можете да проверите това, така ли? В крайна сметка бил е спрян във вашия обсег. О? Добре, разбирам. Това не ми харесва, но разбирам какво искате да кажете. Благодаря.
Тривейн остави телефона и извади от джоба си пакет цигари.
— Какво става, татко? Не са ли били те?
— Не. Те имат две коли, но нито една от тях не е била близо до Джанкшън роуд през последните два часа.
— Защо не „хареса“ нещо, но „разбра“? — попита Филис.
— Те не могат да проверяват колите от другите градове. Не и без формална заповед, което пък от своя страна трябва да се запише в досиетата им като нарушение. А те не биха желали да имат подобни неприятности. Имат уговорки помежду си. В случай, че полицейски коли пресекат градската линия, тръгнали след някой, те просто официално ги връщат обратно.
— Но ти трябва да разбереш. Те са снимали, казали са, че Стив е блъснал някого.
— Знам. Ще разбера… Стив, качи се горе да вземеш един душ. Миришеш като бар на Осмо авеню. И се поотпусни. Нищо лошо не си направил.
Тривейн сложи телефона върху масичката за кафе и седна.
Уестпорт, Дериън, Уилтон, Ню Канаан, Сантпорт.
Нищо.
— Татко, не си мисли, че съм сънувал. — Стивън Тривейн крещеше. Той беше само по хавлия.
— Сигурен съм, че не си. Ще продължим да опитваме. Ще се обадим в управлението в Ню Йорк.
Порт Честър. Рай. Харисън. Уай Плейнс. Мармароне.
В съзнанието си виждаше своя син, простреля в с ръце прилепени към покрива на колата, воняща на алкохол, разпитван от незнайни полицаи на тъмно шосе за някакъв непознат мъж, блъснат от кола — снимки, обвинения. Нямаше никакъв смисъл; съществуваше едно абстрактно предположение. Беше толкова нереално, колкото и това, че хероин за 250 хиляди долара беше открит на верандата у Суонсънови в къщата за гости.
Лудост.
Все пак всичко това се беше случило.
— Момичетата най-после заспаха — каза Филис като влезе в хола. Беше почти четири часът. — Нещо ново?
— Не — отговори мъжът й. Той се обърна към сина си, който седеше в един стол до големия прозорец. Момчето зяпаше навън, страхът му беше заменен с яд и недоволство. — Опитай се да си спомниш, Стив. Да не би полицейската кола да беше някакъв друг цвят, а не черен? Може би тъмносиньо или тъмнозелено?
— Тъмна. Това е всичко. Предполагам, че може да е била синя или зелена. Не беше бяла.
— Имаше ли някакви ивици? Някакви знаци, независимо дали са бледи?
— Не… Мисля, че да… да, просто не погледнах. Не мислех, че… момчето докосна с ръка челото си. — Не съм блъснал никого. Кълна се, че не съм!
— Разбира се, че не си. — Филис отиде към него, наведе се и докосна бузата си до неговата. — Знаем, че това е една ужасна грешка.
— Една ужасна шега — добави Тривейн озадачено.
Телефонът на масичката иззвъня. Това ги уплаши, този дразнещ шум, натрапен върху личните страхове. Тривейн бързо вдигна слушалката.