— Здравейте!… Да, да. Тук живее. Аз съм баща му.
Стивън Тривейн скочи от стола и бързо отиде към задната част на дивана. Филис остана до прозореца, изплашена от внезапния момент.
— Боже мой! Обаждах се навсякъде в Кънектикът и Ню Йорк. Момчето не е толкова важно, колата е на мое име! Беше редно незабавно да ми се обадите. Нуждая се от обяснение, ако обичате.
Следващите няколко минути Тривейн слушаше, без да коментира. Когато накрая проговори, каза само пет думи.
— Благодаря ви. Ще ги очакваме.
Той затвори телефона и се обърна към жена си и сина си.
— Анди, всичко наред ли е?
— Да… Полицейското управление в Хайпорт. Това е едно малко село на около петнадесет мили от Кос Коб. Тяхната полицейска кола преследвала един автомобил към Коус роуд, а за човека в него се предполагало, че е замесен в грабеж. Проверявали са по радиостанцията преди да го арестуват. Загубили го и завили на запад до Бриарклиф авеню, когато видели как един мъж се търкулва под колелата на една кола, която приличала на твоята, Стив. Те се обадили за линейка, информирали полицията в Кос Коб и когато положението било овладяно, тръгнали да се връщат към Хайпорт. Забелязали те на Джанкшън, завили в паралелната улица и карали зад теб около миля по шосето до кръстовището. Могли са да те пуснат още в момента, когато са се свързали с Кос Коб, случката с прегазения мъж и бягството от местопрестъплението били изяснени, но те подушили алкохола и поискали да те изплашат… Ще ни изпратят снимките.
Ужасната нощ свърши.
Стивън Тривейн лежеше на леглото си, загледан в тавана, радиото беше включено на една от онези безкрайни денонощни програми, където всички се надвикваха един през друг. Момчето мислеше, че тази какафония ще го приспи.
Но сънят не идваше.
Той знаеше, че трябва да каже нещо. Беше глупаво да не казва нищо. Но думите не бяха дошли, както сега сънят не идваше. Баща му първи беше споменал думите, несъзнателно. Опитай се да си спомниш, Стив, полицейската кола не беше ли някакъв друг цвят, освен черен…
Може би. Може би тъмносиньо или зелено.
Но беше тъмен цвят.
Хайпорт-на-океана беше написано на знака на Коуст роуд. Хайпорт беше малко селище, наистина много малко. Имаше два или три огромни плажа и няколко частни. През горещите летни нощи той и приятелите му, само няколко — често паркираха на около сто ярда надолу по Коуст роуд и се промъкваха в частната собственост, за да достигнат до един от плажовете.
Но трябваше да бъдат внимателни, винаги трябваше да наблюдават, за да не се появи Жълтата птица.
Точно така я наричаха. Жълтата птица.
Селцето Хайпорт-на-океана притежаваше само една полицейска кола.
Беше светложълта на цвят.
4.
Андрю Тривейн се качи на самолет 707 на летище „Джон Ф. Кенеди“, извършващ едночасов полет до Вашингтон.
Той откопча колана си, когато самолетът се издигна и предупредителните светлини изгаснаха. Беше три и петнадесет и щеше да закъснее за срещата си с помощника на президента, Робърт Уебстър. От офиса си в Данфорт щеше да се обади на Уебстър в Белия дом и да кажа, че е бил ангажиран и ако поради закъснението му Уебстър желае да промени мястото на срещата да остави бележка за него на летище Далас.
Взе коктейла водкатини, който една млада хубава стюардеса му поднесе и отпи голяма глътка. След като постави чашата на малката табличка пред себе си, Тривейн затегна колана и разтвори набързо купеното списание „Ню Йорк“ в скута си.
Изведнъж осъзна, че пътникът до него го гледа втренчено. Той също го изгледа и веднага разбра, че познава това лице. Мъжът беше огромен, с голяма глава и силно мургава кожа — повече по рождение, отколкото от слънцето. Той беше може би към петдесетте и носеше очила с твърди рогови рамки. Мъжът заговори пръв:
— Господин Тривейн, нали? — гласът беше мек, но дълбок, с леко стържеща нотка. Въпреки всичко това беше един приятен глас.
— Точно така. Зная, че сме се срещали, но простете, не мога да си спомня.
— Де Спаданте. Марио де Спаданте.
— Разбира се — каза Тривейн и паметта му моментално заработи. Марио де Спаданте. Той се опита да се върне в онези дни в Ню Хейвън преди 9 години. Тогава де Спаданте представяше една строителна фирма, ангажирана с изграждането на някакви сгради, които Тривейн и зет му финансираха. Тривейн беше отхвърлил предложението — строителите нямаха необходимия опит. Но Марио де Спаданте беше изминал дълъг път от онези дни преди 9 години. Така е, ако трябва да се вярва на вестници. Сега той минаваше за кръстник в подземния свят.
Марио Лопатата2 беше името, което често използваха — тъй като той бе погребал много врагове. Въпреки това, никога не беше осъждан.