— Мога да кажа, че трябва да са минали 9–10 години — каза де Спаданте като приятно се усмихваше. — Спомняте ли си? Отхвърлихте предложението ми за една строителна работа. И бяхте абсолютно прав, господин Тривейн. Нашата компания нямаше нужния опит. Да, вие бяхте прав.
— Прекрасно е че разбирате. Радвам се, че не се сърдите.
— Разбира се, че не. И никога не съм, ако говорим истината — де Спаданте премигна и тихо се засмя. — Това не беше моя компания. Тя принадлежеше на един братовчед… От него се възмущавам, не от вас. Той ме накара да върша неговата работа. Но всичко в този живот се връща. Аз изучих бизнеса, неговия бизнес, и то много по-добре от него. И сега това е моята компания… Аз май прекъснах четенето ви. Трябва да прегледам няколко договора — един куп от дълги параграфи с цифри отвъд всякаква математика, които винаги вземам в Ню Хейвън Хай. Ако се запъна на някоя дума, ще ви помоля да ми я преведете. Така ще се реванширате за това, че преди 10 години не приехте офертата ми. Е, как ви се струва? — широко се усмихна де Спаданте.
Тривейн се засмя като взе коктейла от миниатюрната поставка. Вдиган чашата към де Спаданте.
— Това е най-доброто, което мога да направя.
И той го направи. Петнадесет минути преди кацането в Далас, Марио де Спаданте го помоли да му разясни един сложен параграф. Той беше толкова объркан, че Тривейн го прочете няколко пъти, докато посъветва де Спаданте да го опрости и изясни, преди да го приеме.
Наистина не мога да открия повече смисъл в това. Те очакват от вас първо да си разберете големите параграфи преди да се захванете с по-малките.
— Точно така.
— Този предприемач иска работата да се извърши на етапи.
— Така че, аз ще му построя половин врата, или може би само касата на вратата, а той ще купи останалото от някой друг?
— Може би греша. По-добре си го изяснете.
— Може би няма да направя така при тази оферта. Това ще му струва двойно. Никой не иска да върши половината от работата на някой друг… Вие се реванширахте за историята отпреди десет години. Ще ви почерпя едно питие.
Де Спаданте взе листовете от Тривейн и повика стюардесата. Постави ги в един огромен плик и поръча питиета за Тривейн и за себе си.
Тривейн си запали цигара. Усети как самолетът постепенно се снижава. Де Спаданте гледаше през прозореца и Тривейн забеляза върху големия плик, който лежеше в скута на де Спаданте:
Министерство на отбраната
Инженерен корпус
Тривейн се усмихна сам на себе си. Нищо, че езикът беше толкова мъгляв. Инженерите на Пентагона бяха най-разгневените хора във Вашингтон, когато трябваше да се върши работа.
Той трябваше да узнае.
Съобщението на бюрото съдържаше името Робърт Уебстър и един телефонен номер във Вашингтон. Когато Тривейн се обади, той се учуди като разбра, че това беше частният номер на Уебстър в Белия дом. Беше малко след 4,30. Той би могъл да се обади и чрез телефонния номератор. По времето, когато Тривейн работеше в правителството, помощниците на президента никога не даваха своите частни телефонни номера.
— Не бях сигурен кога ще пристигнете. Подготовката може да бъде ужасна — обясни Уебстър.
Тривейн беше объркан. Фактически това беше нещо маловажно, но Тривейн се обезпокои. Телефонният номератор в Белия дом работеше непрекъснато.
Уебстър предложи да се срещнат следобед във фоайето на хотела, в който Тривейн беше отседнал.
— Това ще ни даде възможност да обсъдим някои неща преди утрешния ден.
— Президентът иска да поговори с тебе накратко в 10 или в 10,30 сутринта. Ще получа пълната му програма след час, час и нещо.
Тривейн излезе от телефонната кабина и се запъти към главния изход на аерогарата. Беше взел със себе си само една риза за преобличане, бельо и чорапи; сега трябваше да се увери в бързината на хотелската пералня и гладачница, ако щеше да ходи в Белия дом. Чудеше се защо президентът иска да го види. Това му се струваше малко прибързано. Възможно е президентът просто да иска да потвърди изявлението на Франклин Болдуин, че най-високопоставеният кабинет в страната стои зад тази новопредложена комисия.
Ако беше така, изглеждаше щедро и обещаващо.
— Хей, господин Тривейн! — беше Марио де Спаданте, който стоеше на ъгъла. — Мога ли да ви закарам до града?
— О, не искам да ви притеснявам. Ще хвана такси.
— Не ме притеснявате. Просто колата ми се намира ето там — де Спаданте посочи един дълъг тъмносин кадилак, паркиран няколко ярда вдясно.
— Благодаря. Оценявам жеста ви.
Шофьорът отвори задната врата и двамата се качиха вътре.