— Оценявам това.
— Но има едно условие. Вие не трябва никога да се опитвате да се свържете с него сам. Аз съм вашият единствен контакт, вашия единствен мост към него.
— Никога не ми е хрумвало да се свързвам с него лично.
— И аз съм сигурен, че никога не ви е идвало на ума, че авторитетът на президентството стоеше зад гърба ви именно в момента, когато се нуждаехте от него.
— Не беше така. Аз съм акционер. Свикнал съм със структурата. Виждам какво имате предвид. Наистина го оценявам.
— Но никога не трябва да го споменавате, разбирате това — натъртено каза Уебстър. Не искаше да остави място за съмнение.
— Разбирам.
— Добре. Ако утре той постави това за разглеждане, просто му кажете, че сме обсъдили всичко. Дори ако не спомене нищо, вие може сам да му кажете, че сте в течение на неговото предложение и че сте му благодарен или както искате да му го кажете.
Уебстър допи питието си и се изправи.
— Пфу! Дори няма още 10,30. Ще си бъда вкъщи преди 11, жена ми няма да повярва. Ще се видим утре.
Уебстър се наведе, за да се ръкува с Тривейн.
— Чудесно. Лека нощ.
Тривейн гледаше как по-младият мъж усърдно си пробива път между фотьойлите и бързо стига до арката. Уебстър беше изпълнен със силата, от която се нуждаеше и която подхранваше с работата си. Синдромът на бодростта, помисли си Тривейн. Това беше неговият образ. Имаше подобни на него в изкуството, или в рекламите, но степента на неуспеха беше твърде широко обявявана в тези изяви — винаги съществуваше неприкрит страх. Но тук е Вашингтон. Ти си или вън, или вътре. Ако си вътре, си на върха. Ако си в Белия дом, стоиш на върха.
Доста отдавна Тривейн беше решил, че електродът имаше много сили за парите, които плаща. Има всичко за поддържане на синдрома. Той погледна часовника си; беше много рано, за да се опитва да заспи, но не му се и четеше. Щеше да се качи в стаята си и да се обади на Филис, а след това да разгледа вестниците. Може би даваха филм по телевизията.
Подписа чека и пое навън. Премина през арката и се обърна наляво към асансьорите. Когато мина покрай вестникарската будка, видя двама мъже, облечени в чисти изгладени ризи, които го наблюдаваха от щанда. Насочиха се към него, и когато той спря пред първия асансьор, те се приближиха.
Мъжът вдясно заговори, като се представи. Другият също показа документите си.
— Господин Тривейн.
— Да.
— Тайна служба към Белия дом — меко каза агентът. — Може ли да поговорим ето там, сър? — той посочи едно място далеч от асансьора.
— Разбира се.
Вторият мъж държеше напред личната си карта.
— Имате ли нещо против да се легитимирате, господин Тривейн. Ще изляза навън за минута.
Тривейн показа паспорта си. Той кимна. Агентът се обърна и тръгна.
— Какво е това?
— Искам да изчакам, докато се върне партньорът ми, сър. Той трябва да бъде сигурен, че всичко е наред. Искате ли цигара?
— Не, благодаря, но искам да знам за какво е всичко това.
— Президентът иска да ви види тази вечер.
5.
Кафявата кола на Тайните служби беше паркирана откъм изхода на хотела. Двамата агенти поведоха Тривейн надолу по стълбите, докато шофьорът държеше задната врата отворена. Подкараха с пълна скорост надолу по улицата, южно от авеню Небраска.
— Не отиваме в Белия дом, господин Тривейн. Президентът е в Джорджтаун. Програмата му е такава, че така му е по-удобно.
След няколко минути колата прехвърча през тесните павирани улици. Тривейн видя, че се отправят на юг към квартал с огромни пететажни градски къщи, възстановени останки от една велика ера. Спряха пред една широка кафява каменна постройка с много прозорци и прави като изваяни дървета на пътеката. Мъжът от Тайните служби излезе навън, като махна на Тривейн да направи същото.
На предната врата имаше още двама семпло облечени мъже и в момента, когато разпознаха своите агенти, те си кимаха и извадиха ръце от джобовете си.
Мъжът, който пръв беше разговарял с Тривейн в хотела го поведе през антрето към малък асансьор в дъното на коридора. Те влязоха. Агентът дръпна пиринчената решетка и натисна автоматичното копче. Четири.