Когато посланикът монотонно обобщаваше изводите си точка по точка, Андрю се чудеше дали старият мъж наистина беше разбрал. Всичко това се случи много отдавна, но като че ли беше вчера. Беше съществувало само едно важно нещо, една цел. Да направи много пари, огромни суми, които веднъж завинаги да премахнат и най-малката възможност някога да преживее онова, на което беше свидетел, което баща му преживя в съдебната зала в Бостън. Не беше толкова чувство на обида и оскърбление, въпреки че имаше и обида, но повече чувство на прахосване, за чиста загуба на средства — финансови, физически, психически; това беше едно фундаментално престъпление, истинско зло.
Той видя бащините си амбиции ощетени, деформирани и в крайна сметка блокирани от неудобството на неочакваната бедност. Фантазията стана реалност, реабилитация — мания. Накрая въображението загуби всякакъв контрол, и един горд мъж — умерено горд, умерено преуспял — се затвори в черупка. Празен, самосъжаляващ се, изпълнен с омраза.
Едно свободолюбиво, обичащо човешко същество се беше превърнало в уродлив странник, но не притежаваше парите за оцеляването. През март 1952 беше обявено последното заседание в Бостънския съд и бащата на Андрю Тривейн беше уведомен, че не му се разрешава повече да се доближава до фабриката.
Съдът беше подкрепил манипулаторите. Погребаха работата на един зрял живот.
Бащата се бе оказал безсилен, един объркан евнух, молещ се с неестествен, фалшив мъжки глас на тези, които не искат да чуят.
И синът вече не се интересуваше от юридическата практика.
Както при повечето истории за материално благополучие, шансът и улучването на точния момент изиграха решаваща роля. Но винаги, когато Андрю Тривейн даваше това просто обяснение, много малко хора вярваха. Те предпочитаха да търсят по-дълбоки, по-скрити причини.
Или както беше в неговия случай — един емоционален мотив, основан върху внезапен обрат — донесе късмета.
— Глупости.
Синхронът беше осъществен с брата на момичето, което стана негова жена. По-възрастният брат на Филис Пейс.
Дъглас Пейс беше един великолепен, съсредоточен в себе с инженер-електроник, който работеше за Прат и Уитни в Хартфорд; болезнено срамежлив човек, който се чувстваше най-щастлив сам в лабораторията си, но също така мъж, който знаеше кога е прав, и кога другите грешат. Другите в случая бяха Прат и Уитни, които твърдо отказаха да отделят средства за развитието на плътно долепени сфероидни дискове. Дъглас Пейс беше убеден, че сфероидните дискове са най-важният компонент в новите техники. Той беше изпреварил времето си — с 31 месеца.
Първият им „завод“ се помещаваше в една малка част от склад в Мериден; тяхната първа машина беше един Булард, закупен трета ръка от една железарска компания; първите им поръчки бяха прости реактивни двигателни дискове за главните съюзници на Пентагона, включително Прат и Уитни.
И тъй като поръчките им бяха дребни, а работата — фина, те приемаха голям брой военни поддоговори, докато инсталираха втори и трети Булард и наеха целия склад. Две години по-късно въздушните линии взеха едно индустриално решение: реактивният самолет беше търговското бъдеще. Проектираха се самолети, които се нуждаеха от маневрени пътнически преносвачи от края на 50-те и изведнъж всички натрупани знания за развитието на военните реактивни сили трябваше да се приспособят към гражданските нужди.
Изобретенията на Дъглас Пейс върху сфероидните дискове съответстваха на този нов подход.
Фирмата потръгна бързо, а поръчките им бяха толкова много, че можеха да поддържат в действие 10 завода, в които да се работи на 3 смени.
А Андрю откри за себе си няколко неща. Бяха му казали, че е добър търговски посредник, но за да завоюват нови пазари му трябваха търговски познания. Вместо това други вродени качества му идваха на помощ. Първо може би беше умелото познаване на администрацията. Той не беше просто добър; беше изключителен и го знаеше. Можеше да забележи някакъв талант и да го привлече — за сметка на някои други компании — само за няколко часа. Влиятелните мъже му вярваха, искаха да му вярват и той бързо установи слабостта им: да ги притисне и да им предложи жизненоважни алтернативи. Създатели и изпълнителни лица откриваха атмосфера, в която да работят и стимули. Той можеше да говори и със Синдикатите. Да говори по лесноразбираем начин. И никога нито един трудов договор не беше подписван без предварителна подготовка, за която той се бореше още при първото разширение на компанията в Ню Хевън. Заплатите бяха щедри, неподлежащи на сравнение. Наричаха го „прогресивен“, но той осъзна, че терминът беше прекалено опростен, подвеждащ. Той преговаряше за своите интереси и беше напълно убедителен; така преминаваха месеците и годините; неговият метод беше неоспорим.