— Да. Аз бях разстроен.
Посланикът Хил се наведе назад и се усмихна.
— Тогава това писмо наистина е било високостратегическо средство, нали? Вие изкарахте акъла на много хора. Всъщност, то ви е подсигурило работата.
— Идвала ми е на ума тази възможност.
— Въпреки всичко, независимо от обявената независимост, през следващите няколко години, когато Пейс-Тривейн станаха признатия водач в областта си, вие активно търсихте помощ отвън… Спомняте ли си, Хил? Ти и Дъг бяхте бесни… Ти не разбра.
— Трябваше да се набира преднина.
— Сигурен съм, че трябваше, ако бяхте сериозен в намеренията си.
— Загатвате ми, че не съм бил.
„О, Господи, аз бях сериозен Хил! Аз бях заинтересован. Аз бях млад и ядосан.“
— Стигам до това заключение, господин Тривейн. Сигурен съм, че и останалите мислят така… Ви позволихте да се носи слухът, че се интересувате от разговори за обединение. Вие организирахте една след друга няколко успешни пресконференции. Някои от тях бяха публикувани във вестниците — Хил погледна папката и премести няколко кламера. — Имахте наистина забележителен асортимент от кандидати.
— Можехме да предложим много.
„Само да «предложим», Хил. Нищо повече, никога нищо повече.“
— Вие дори стигнахте дотам, че да приемете пробен договор с някои. Съществуваше известно колебание в Нюйоркска борса.
— Моите отчети ще ви убедят, че тогава аз не съм бил в пазара.
— По каква причина? — попита президентът.
— Имаше причина — отговори Тривейн.
— Въпреки това пробните договори се провалиха.
— Пречките бяха непреодолими.
„Хората бяха непреодолими. Манипулаторите“
— Мога ли да предположа, господин Тривейн, че вие никога не сте възнамерявали да стигнете до някакъв стабилен договор?
— Може да предположите това, господин посланик.
— И ще бъде ли неакуратно ако изкажа по-нататъшно предположение, че вие сте получили сравнително концентрирана информация за финансовите операции от 7-те главни корпорации, замесени в харченето на средствата за защита.
— Не, неакуратно е. Бих подчертал миналото време. Беше преди едно десетилетие.
— Един кратък период от време, когато говорите за корпоративна политика — каза президентът. — Вероятно повечето от длъжностните лица са останали същите.
— Може би е така.
Уилям Хил стана от стола си и направи няколко стъпки към края на махагоновата маса. Той погледна надолу към Тривейн и заговори тихо и добронамерено.
— Вие прогонвахте призраци и демони, нали?
Андрю срещна погледа на джентълмена и не може да се сдържи, бавно се усмихна, усетил се в известен смисъл победен.
— Да, правилно.
— Вие си връщахте на онези хора, които унищожиха баща ви през март 1952.
— Това беше наивно по детски. Един несериозен начин на отмъщение; те не бяха отговорни.
„Спомняш ли си, Хил? Ти ми каза: бъди отново ти. Това не си ти, Анди. Престани!“
— Все пак мисля, че звучи задоволително — Хил се разходи около масата и се наведе над предния край между Тривейн и президента. — Вие принудихте много влиятелни мъже да се борят, да загубят време, да останат беззащитни, и всичко това заради един млад човек на почти 30 години, който държи един огромен морков пред лицата им. Ще кажа, че това беше доста удовлетворително. Това, което не мога да разбера е защо така неочаквано спряхте? Ако информацията ми е вярна, вие сте притежавали изключителна сила. Можехте да се очертаете като един от най-богатите мъже в света. Можехте евентуално да разгромите много от тези, които считахте за врагове. Особено в пазара.
— Предполагам, мога да кажа, че имах „причина“.
— Казаха ми, че така е станало — каза президентът.
— Тогава да кажем… струваше ми се — с помощта на жена ми — че съм се забъркал в същата мръсотия, която намирах за толкова отблъскваща през март 1952. Аз бях от другата страна, но мръсотията беше същата. И това, господин президент, господин посланик е всичко, което мога да кажа. Искрено се надявам да е приемливо.
Тривейн се усмихна, тъй като беше искрен.
— Напълно — президентът посегна към уискито със сода, когато Хил кимна и се върна до стола си. — Нашите въпроси получиха отговори: както каза посланикът ние бяхме любопитни. Трябваше да знаем, че наред с другите качества се нареждат вашите умствени способности. Всичко ви е наред.
„Да допуснем, че Хил се смееше като говореше.“
— Всеки, който напуска собствената си компания, за да заеме една неблагодарна длъжност в Министерството на външните работи и след това счита, че главоболието от филантропията е маловажно, е един Цезар във финансовия свят.