— Благодаря ви.
Президентът се наведе напред като размени поглед с Андрю.
— От изключителна важност е тази работа да се доведе до край, господин Тривейн, трябва да извървите този път. Призракът на финансовото и политическото тайно споразумение срещу трета страна е винаги грозно и неприятно. И става по-лошо, ако се предполага, че е прикрито. С други думи, веднъж ако влезеш, това е. Няма връщане назад.
Андрю осъзна, че президентът му даваше последна възможност да премисли. Но решението беше наистина взето, още когато той за първи път беше чул слуховете. Знаеше, че е човекът, който ще се захване с това. Искаше да се захване. Поради много причини.
Една от които беше споменът за съдебната зала в Бостън.
— Бих желал поста, господин президент. Няма да откажа.
— Вярвам ви.
6.
Филис Тривейн не се ядосваше често на съпруга си. Той беше небрежен, но тя отдаваше това на неговата необикновена концентрация върху проектите, които работеше в момента. Не беше много търпелив с подробностите, но беше един добър човек, който можеше да разпределя времето си. Безцеремонен, дори с нея, но винаги внимателен. И винаги беше с нея, когато тя се нуждаеше най-много от него. През ужасните години.
Но тази вечер тя му беше ядосана. Беше й казал — беше я помолил наистина — да го чака в града. В Палм Корт на хотел „Плаца“. Специално беше казал 7,30. Нямаше причина да закъснее, а закъсняваше.
Беше 8,15, но никакво съобщение не беше пристигнало, за да обясни отсъствието му. Освен другите неща, тя беше ужасно гладна, а имаше и свои собствени планове за вечерта. И двете деца заминаваха за училищата си. Памела обратно към училището на мис Портър, а Стив — в Февърфорд. Съпрузите никога не разбираха приготовленията; имаше да се вземат толкова много решения, по-важни от това да изпращаш децата си за 3 месеца далеч от дома.
Освен това трябваше да подготвя и една лекция. Е, не съвсем; това можеше да почака.
Щеше да поговори с Анди да си вземат шофьор. Мразеше този проклет Линкълн. Ненавиждаше също и идеята за шофьора, но повече мразеше колата.
А Анди нямаше да й разреши да кара по-малка кола в Ню Йорк. Когато тя се противопостави, той я засипа със статистика за недоброто качество на малките коли по шосетата.
„О, по дяволите! По дяволите! По дяволите! Къде е той?“
Беше вече 8,20. Започна да нервничи.
Беше си поръчала втори вермут и почти го привършваше. Питието беше леко и безобидно, най-доброто за пийване когато чакаш, защото всъщност не го харесваше. И разбира се беше необходимо да не го обича. Тя се почувства поласкана, че няколко мъже бяха минали покрай масата като я заглеждаха. В крайна сметка не изглежда чак толкова зле за жена на 42, почти 43 годни с две пораснали деца. Трябва да не забрави да каже на Анди за мъжете. Той щеше да се разсмее и да изтърси нещо от рода на „Какво очакваше, да не мислиш, че съм се оженил за мелез?“
Филис си помисли, че има хубав сексуален живот. Анди беше страстен и любознателен мъж. И двамата харесваха секса. Какво беше казал Тенеси Уилямс? Уилямс ли беше? Да, трябва да е бил той… някой герой от неговата ранна пиеса, пиеса за италианци… сициалианци, беше го казал. „Ако всичко в леглото е о’кей, тогава и бракът е о’кей. Нещо такова.“
Тя харесваше Тенеси Уилямс. Той беше поет и драматург. Може би нещо повече от поет.
Изведнъж Филис Тривейн се почувства зле, ужасно зле. Погледът й се размъти, целият Палм Корт започна да се върти, да се върти. А след това тя чу гласове над себе си.
„Мадам, мадам! Болна ли сте? Мадам! Момче! Момче! Момче! Донеси амонячна сода за ободряване“.
Други гласове, крещящи тонове, брътвежи… нищо нямаше смисъл, нищо не беше реално. Имаше нещо твърдо пред лицето й и тя смътно усети, че това е мраморния под на стаята. Всичко стана тъмно, черно. Тогава тя чу думите:
„Аз ще се погрижа за нея! Това е моята жена!Горе имаме апартамент. Тук, помогнете ми! Така е добре!“
Но гласът не беше на мъжа й.
Андрю Тривейн беше вбесен. Таксито, което беше взел от офиса си в Данфорт се блъсна в един шевролет и полицаят настоя да останат на местопроизшествието, докато се изяснят нещата. Чакането беше безкрайно. Когато каза на полицейския служител, че бърза, той му отговори, че щом пътникът в шевролета може да чака линейката проснат по гръб, то тогава и Тривейн може да почака за изясняване на обстоятелствата.
Два пъти Тривейн беше ходил до ъгъла да се обади от уличния телефон на жена си в хотел „плаца“ за да й обясни, но всеки път му казваха, че тя не е в Палм Корт. Може би движението надолу от Кънектикът беше натоварено и тя щеше да бъде много огорчена, ако пристигне късно и види, че той не е там.