Той беше Андрю Тривейн. Всеки път трябваше да си припомня това. Той не се нуждаеше от никой. Нито дори от президента на Съединените щати.
— Анди!
Тривейн погледна към леглото. Главата на жена му беше встрани от възглавницата, а очите й бяха отворени.
— Кажи, скъпа — той стана от стола и бързо отиде до леглото. Жена му сякаш още дремеше.
— Аз чух. Чух какво каза.
— Само не се притеснявай за нищо. Докторът ще дойде отново на сутринта. Първото, което ще направим е да се върнем в Бърнигът. Изглеждаш добре, а сега спи.
— Анди!
— Какво има, мила?
— Той иска да останеш, нали?
— Няма никакво значение какво иска той.
— Той е прав, не разбираш ли? Ако откажеш, те ще те съсипят.
Филис Тривейн нарочно затвори очи. Анди се почувства виновен за измъчения израз върху измореното й лице. И като гледаше жена си, той осъзна, че болката й беше примесена с нещо друго.
С ненавист. С обида.
Уолтър Медисън затвори вратата на кабинета си, натисна месинговото копче и се заключи. Тривейн беше го търсил в ресторанта и въпреки че се изплаши, той беше следвал инструкциите на Анди. Откри мъжа, който отговаряше за сигурността в „Плаца“ и се увери, че не беше написан полицейски доклад. Тривейн беше благодарен, Филис бе пощадена от пресата, а също така семейството и децата. Филис не можеше да помогне с описание на двамата мъже или на случилото се. За нея всичко беше замъглено, неясно, несвързано.
Мъжът от сигурността на „Плаца“ беше прочел инструкциите на Медисън — обяснителните инструкции на влиятелния адвокат за още по-влиятелния Андрю Тривейн — и не беше се подвоумил какво да стори. За няколко минути Медисън се чудеше дали да му предложи пари, но адвокатът в него го спря. Пенсионираните полицейски служители, които прибавяха към своите пенсии допълнителни доходи в стилни хотели, имаха склонност към алчност.
По-добре е човек да вярва в това, което иска. Нямаше замесено нищо криминално. За апартамента бе заплатено от хотелската управа.
Медисън седна на бюрото си; той видя, че и двете му ръце трепереха. Поблагодари на бога, че жена му спеше или беше в безсъзнание, все едно.
Той се опита да разбере, опита се да види всичко в перспектива, в някакъв ред.
Всичко беше започнало преди три седмици, с една от най-доходните оферти в неговата кариера. Един безмълвен договор с адвокат, формулиран и приложен на доверие. Само с него, не беше свързан с неговите партньори или с неговата фирма. Това не беше необичайна практика, въпреки че той беше приемал малко такива договори. Много често не си заслужаваха напрежението или пазенето на тайна.
Но тази сделка си заслужаваше. Седемдесет и пет хиляди долара годишно. Необложени с данък, не можещи да се проследят. Изплащани от Париж на сметка в Цюрих. Времетраене на договора — четиридесет и осем месеца.
Нито пък имаше смисъл да крие от себе си причината за тази оферта.
Андрю Тривейн.
Той, Уолтър Медисън, беше адвокат на Тривейн и беше такъв повече от десет години.
Като адвокат на Тривейн трябваше да съветва своите нови клиенти за всяка обезпокояваща или странна информация, която засяга Андрю и тази подкомисия, която дори все още не съществуваше. А и нямаше гаранция, че Андрю ще се посъветва с него.
Рискът се поемаше единствено от клиентите. Те разбираха това и беше напълно възможно никога да не получат информация. Но дори и да сатен, каквато и информация можеше да предаде, тя щеше да има поне дузина източници. Иначе щеше да му отнеме доста време да слага в банката по три хиляди долара всеки месец.
Но неговият договор нямаше нищо общо с това, което се беше случило в „Плаца“ тази вечер.
Нищо общо!
Да го свържат с такъв акт беше отвъд границите на въображението.
Той отключи горното чекмедже на бюрото си, извади малък кожен тефтер, прелисти на буквата „Н“ и написа номера върху издрасканата папка.
Взе телефона си и набра номера:
— Сенаторе? Тук Уолтър Медисън…
След няколко минути ръцете на адвоката престанаха да треперят.
Нямаше връзка между неговите нови клиенти и случката от вечерта в хотел „Плаца“.
Сенаторът беше ужасен, потресен. И уплашен.
7.
Вътрешното събрание се състоеше от осем сенатори от противоположните лагери и кандидатът за одобрение Андрю Тривейн.
Тривейн зае мястото си до Уолтър Медисън и вдигна очи към издигнатата платформа. Върху нея, както обикновено, беше поставена дълга маса с необходимия брой столове, микрофон пред всеки стол и знамето на Съединените Щати на стената. Едно малко бюро с една стенографска машина се намираше под платформата на основното ниво.