— Извинете ме… Може би това не е най-подходящото време. Съжалявам.
— Какво има, сър?
— Исках да изясня нещо, но то може и да почака. Още веднъж се извинявам за прекъсването.
— Господин председател — това беше внушителният сенатор Неп. — Липсата на учтивост и уважение на зам.-секретаря към председателя на събранието е наистина странна. Ако той иска нещо да изясни, то наистина може да почака, когато му дойде подходящият момент.
— Не съм така добре запознат с процедурата, сенаторе. Просто исках да пропусна мисълта си. Разбира се вие сте прав.
Тривейн посегна към един молив, сякаш искаше да напише бележка.
— Това е нещо разбиращо се от само себе си, господин зам.-секретар — говореше сенаторът от Ню Мексико — четиридесет годишен мъж. Беше ясно, че не му харесва заплашителното порицание, направено от Алън Неп.
— Направи ми впечатление — Тривейн наведе поглед към листа. Моментна тишина се възцари в стаята. Сега наистина прекъсването беше пълно.
— Много добре господин Тривейн — сенаторът Жилет изглеждаше несигурен в себе си. — Напълно е възможно да сте прав, въпреки че ми се струва необичайно. Никога не съм се придържал към теорията, че речта на председателя е свещена. Много често съм се изкушавал да я съкратя. Моля, вашите разяснения, господин зам.-секретар.
— Благодаря ви, сър, Вие заявихте, че отговорност и задължение на тези сенатори е да търсят и да изразяват съмнения… Не съм сигурен, как да го кажа, имам чувството, че подобна отговорност е разпределена на тази маса, съвсем честно ще ви кажа, страхувам се от това, господин председател.
— Страхувате се, господин Тривейн? — попита Мичел Армбрастър, един малък напудрен сенатор от Калифорния, чиято перука беше съществена част от неговата репутация, както и възгледите му. — Ние сме родени да се съмняваме, в крайна сметка ние се развиваме, за да предоставяме съмненията. Какви съмнения имате? Имам предвид специално към това заседание?
— Имам съмнения, че на тази подкомисия ще бъде отказано нужното съдействие, за да функционира. Искрено се надявам, че ще разгледате този въпрос.
— Това звучи като ултиматум, господин Тривейн? — каза Неп.
— Не съвсем, сенаторе.
— Но въпреки това ми прави впечатление, че вашият „въпрос“ е обиден. Имате намерение да поставите Сената на Съединените щати пред съда? — продължи Неп.
— Не знаех, че това е съд — отвърна Тривейн, без всъщност на отговори на въпроса.
— Страшно добро попадение — добави Армбрастър с усмивка.
— Много добре, господин зам.-секретар — каза Жилет. — Вашите обяснителни думи бяха записани и отбелязани от заседаващите. Това удовлетворява ли ви?
— Напълно, господин председател, и ви благодаря.
— Тогава аз ще привърша с встъпителната си реч и ще можем да продължим нататък.
Жилет монотонно говори още няколко минути, очертавайки въпросите, които ще се поставят и на които трябва да се отговори. Те се разделяха на две групи. Първо въпросите на Андрю Тривейн за позицията, която се разглеждаше и второ всичките важни фактори и възможни конфликти, които застрашаваха интересите на подкомисията. При това обобщение председателят направи обикновеното запитване:
— Някакви допълнения и пояснения, освен забележката на господин Тривейн?
— Господин председател.
— Сенаторът от Върмонт.
Джейм Нортън, в началото на своите шейсет години, с късо подстригана побеляла коса и с ясно изразен южен акцент, погледна към Тривейн.
— Господин зам.-секретар, бележитият председател описа целите на това събиране по ясен и неотразим начин. И ние разбира се ще повдигнем въпросите за компетентността и конфликтите. Както и да е, аз ви предоставям територия, която трябва да се изследва. Това са вашите убеждения, господин зам.-секретар. Вие можете да ни кажете какви позиции заемате. Ще ни позволите ли тази привилегия?
— Нямам нищо против, сенатор. — Тривейн се усмихна. — Дори мога да се надявам, че ще разменяме такива мнения. Моите лични възгледи и колективната позиция на присъстващите, разбира се, съответни на „подкомисията“.
— Ние не искаме потвърждение! — гласът на Алън Неп звучеше грубо по микрофона.
— С уважение насочвам сенатора към моите предишни забележки — меко каза Тривейн.
— Господин председател? — Уолтър Медисън още веднъж постави ръката си върху тази на Тривейн и вдигна поглед към платформата. — Мога ли да поговоря с моя клиент, ако обичате.
— Разбира се, господин… Медисън.
Заседателите от учтивост заговориха помежду си, започнаха да преглеждат документи. Но повечето гледаха Тривейн и Уолтър Медисън.