Беше краят на август, най-хубавата част от лятото в Хай Бърнигът. Водата беше толкова топла, както винаги по това време, ветровете шумоляха, което придаваше на плаването повече привлекателност или опасност, както предпочитате. Дърветата бяха покрити със зеленина. В края на август чувството на спокойствие заменяше трескавите седмици на лятно оживление. Сезонът почти се беше изтърколил. Мъжете започваха отново да мислят за нормални уикенди и за пет пълни работни дни; жените пък започваха покупки, което сигнализираше за настъпването на новата учебна година. Лекомислието угасваше, появяваха се сериозните неща в живота.
Дори непрестанният наплив на гости намаля в Хай Бърнигът.
Беше четири и половина следобед и Филис Тривейн се излежаваше на един шезлонг на терасата, а топлите лъчи на слънцето галеха тялото й. Тя си мислеше с известно задоволство, че банският костюм на дъщеря й й стои добре. Откакто стана на четиридесет и две, а дъщеря й на седемнадесет, задоволството може би се бе превърнало в триумф. Мислите й постоянно се връщаха към обаждането за Андрю от Ню Йорк. Беше разговаряла от телефона на терасата, защото готвачът все още беше в града с децата, а съпругът й се виждаше като една малка точка върху водната повърхност. Тя почти беше решила да не вдига слушалката. Само най-добрите приятели и най-важните, съпругът й предпочиташе да използва думата „необходими“, делови сътрудници имаха телефонния номер в Хай Бърнигът.
— Здравейте, госпожо Тривейн! — беше казал плътният глас от другата страна на телефонната слушалка.
— Да, кажете.
— Обажда се Франк Болдуин. Как се чувствате, Филис?
— Добре, даже много добре, господин Болдуин. А вие?
Филис Тривейн познаваше Франклин Болдуин от седем години, но все още не можеше да свикне да се обръща към стария господин с малкото му име. Болдуин беше последният от една умираща порода, един от гигантите в банковото дело.
— Щях да бъда далеч по-щастлив, ако знаех защо съпругът ви не ме потърси в отговор на моите настоятелни обаждания. Той как се чувства? Вече около седмица е далеч от службата си. Не е получавал никакви съобщения и наистина аз съм виновна за това. Исках той да си почине.
— Жена ми също има навика да ме предпазва по този начин, млада госпожо. Инстинктивно. Тя винаги знае какво да каже и кога да го каже.
Филис Тривейн мило се засмя на комплимента.
— Наистина е така, господин Болдуин. Ето например сега, единствената причина, поради която той не работи, е че плува с катамарана1 си на миля и нещо от брега.
— Боже мой, катамаран! Забравям колко сте млади! По мое време никой на вашата възраст не можеше да бъде толкова богат. Богат, благодарение на собствените си усилия.
— Ние сме късметлии. Никога няма да го забравим — Филис Тривейн казваше истината.
— Чудесно е, че го казвате, млада госпожо. — Франклин Болдуин също я казваше и искаше тя да знае това. — Е, добре, когато капитанът пристигне на брега предайте му, моля ви, да ми се обади. Наистина става въпрос за нещо изключително спешно.
— Бъдете сигурен, че ще му предам.
— Дочуване, скъпа.
— Дочуване, господин Болдуин.
Всъщност мъжът й поддържаше ежедневна връзка със службата си. Той водеше хиляди телефонни разговори с далеч по-маловажни хора от Франклин Болдуин. Освен това Андрю харесваше Болдуин, беше го казвал толкова много пъти. Често бе ходил при Болдуин за съвет относно заплетените въпроси на международните финанси.
Съпругът й дължеше много на банкера, а сега възрастният господин се нуждаеше от него. Защо Андрю не бе отговори на обажданията му? Това изобщо не му бе присъщо.
Ресторантът беше малък, с не повече от четиридесет места и се намираше на тридесет и осма улица между Парк и Медисън авеню. Клиентелата му се състоеше главно от достигнали средна възраст лица, които изведнъж се оказваха с повече пари и с едно желание да задържат млада външността си. Храната беше прясна, цените — високи, а питиетата — скъпи. Въпреки това барът беше широк, а богатата ламперия отразяваше една мека, дискретна светлина. Ефектът предизвикваше спомен за университетските кътчета от четиридесетте години, които тези алкохолици си припомняха с някаква тъга.
Ресторантчето беше конструирано изцяло с тази цел.
Като се има предвид това, а той винаги си имаше едно наум, съдържателят беше леко изненадан, когато видя един нисък, добре облечен мъж в началото на шейсетте, който бързо премина през вратата.
Човекът се огледа, като се опита да пригоди очите си към неясната светлина. Съдържателят се приближи към него.