Тривейн се обърна към жена си.
— Сега те не могат да ме засегнат. Нямам какво да изгубя, освен време.
— Мисля, че просто се опитваш да убедиш сам себе си.
Тривейн запали втора цигара и се наведе през парапета, като скръсти ръце пред гърдите си. Той продължи да гледа Филис.
— Зная. Именно за това избягвам Франк Болдуин.
Тривейн побутна омлета в чинията си. Франклин Болдуин стоеше отсреща в трапезарията на банковия административен съвет. Възрастният джентълмен напрегнато говореше.
— Работата трябва да се свърши, Андрю, знаеш това. Нищо не може да я спре. Просто искам най-добрият човек да се заеме с нея. И аз мисля, че ти си най-добрият. Трябва да добавя, че комисията е единодушна за това.
— Защо си толкова сигурен, че работата ще бъде свършена? Защото аз не съм. Сенатът винаги се оплаква, че трябва да се правят икономии; това е едно дяволско решение и винаги ще бъде такова. И така ще бъде, докато не се изготви правилен проект или някои помещения за летателната апаратура не се закрият в някой район. След това крясъците престават.
— Не и този път. Това е нещо отвъд границите на цинизма. Нямаше да се забърквам в тази работа, ако можех да мисля другояче.
— Изразяваш мнението си. Трябва да има нещо повече от това, Франклин.
Болдуин свали очилата си и ги постави до чинията. Примигна няколко пъти и грациозно замасажира основата на аристократичния си нос. Той се усмихна с полуусмивка, полуогорчение.
— Така е. Ти си доста схватлив… Назови го наследство на двама стари хора, чийто живот — и животът на техните семейства поколения наред — е бил изключително продуктивен в тази наше страна. Осмелявам се да кажа, че ние допринесохме, но и наградата беше повече от предостатъчна. Това е най-добрият начин, по който мога да ти го предоставя.
— Страхувам се, че не разбирам.
— Разбира се, че не. Ще се изясня. Уилям Хил и аз се познаваме от детските си години.
— Посланикът Хил?
— Да… Няма да те отегчавам с ексцентричността на нашата връзка поне днес. Достатъчно е да кажа, че ние не можем да останем на върха още дълги години; не съм сигурен, че бих желал… Тази комисия от отбраната, подкомисията — това са наши идеи. Ние желаем да ги видим като реално функциониращи. Толкова можем да ти гарантираме. По различен начин ние сме достатъчно силни, за да направим това. И да използвам този ужасен термин, достатъчно „уважавани“.
— Какво мислиш, че ще спечелите?
— Истината. Тази страна има право да знае това, независимо колко боли. За да се излекува всяка болест е необходима правилна диагноза. Не безразборни бележки, направени от самодоволни фанатици, нито пък отмъстителни действия на недоволство… Истината, Андрю. Простата истина. Този удар ще бъде наш, на Били и мой. Може би нашият последен дар.
Тривейн почувства желание да се движи, физически да бъде в движение.
— Защо тази комисия не направи това, което вие казвате? Други се опитваха, но се провалиха.
— Защото чрез теб работата й ще бъде неангажирана политически и в никакъв случай няма да има самоизява. — Болдуин постави очилата си, очите му със странен магнетизъм привличаха Тривейн.
— Това са необходимите фактори. Ти не си републиканец, нито демократ, нито либерал, нито консерватор. И двете партии се опитаха да те привлекат на тяхна страна, но ти отказа и на двете. Ти си едно противоречие в тази епоха на номенклатура. Няма какво да спечелиш или да изгубиш. Всички ти имат доверие. Това е най-важното. Ние сме се превърнали в хора с полярни и конфликтни разбирания, изтъкани от непреклонност. Отчаяно се нуждаем да повярваме отново в обективната истина.
— Ако приема, Пентагонът и всеки един, свързан с него ще се втурнат да декларират връзките си, защото не точно това правят обикновено. Как смяташ, че ще спрете това?
— Президентът. Той ни увери. Той е добър човек, Андрю.
— И аз няма да съм отговорен пред никой?
— Дори няма да си отговорен пред мене, а само пред себе си.
— И ще ми се предостави изборът на собствен персонал? И никакви решения отвън, така ли?
— Напиши списък на хората, които искаш и ще ги имаш.
— Мога да приема само сътрудничество, което считам за необходимо. — Тривейн не зададе тези последни въпроси, а направо направи изявления, които въпреки всичко изискваха отговори.
— Напълно. Гарантирам за това. Дори мога да ти обещая.
— Аз не желая тази работа.
— Но ще я приемеш.
Това беше същото изявление, този път направено от Болдуин.