— Казах на Филис. Ти си убедителен, Франк. Именно за това те отбягвах.
— Никой не може да избяга от това, за което е предназначен. Нито пък от момента, в който да го извърши. Знаеш ли откъде е това?
— Звучи ми староеврейско.
— Не… не съвсем. Близо някъде. Средиземно море. Марк Аврелий. Срещал ли си банкери, които са чели Аврелий?
— Стотици. Те считат, че той е един неизчерпаем извор.
3.
Стивън Тривейн погледна безизразните манекени, облечени във вълнени якета и с различни разцветки сиви фланелки. Стивън погледна надолу към своите дънки „Левис“, към маратонките си, и тогава забеляза, че едно от копчетата на джинсовото му яке може да се скъса всеки момент.
Той отново погледна часовника си и се подразни. Вече беше време. Беше казал на сестра си, че ще я закара заедно с приятелите й обратно в Бърнигът, при условие че ще се срещнат в десет без петнадесет. Щеше да закъснее. Би предпочел сестра му да не беше избрала тъкмо тази проклета вечер за женско събиране или поне да не беше обещала на момичетата, че брат й ще ги закара по домовете. Родителите му не й позволяваха да шофира нощем — нещо, което Стивън Тривейн считаше за смешно; тя вече беше на седемнадесет, но така или иначе винаги, когато се налагаше да излиза късно, той поемаше задълженията.
Ако откажеше, баща му просто казваше, че всичките им коли са заети и че ще го остави без кола.
Беше почти на деветнадесет и щеше да отиде в колеж след три седмици. Но без кола Баща му каза: никаква кола, докато е в първи курс.
Тривейн младши се засмя на себе си. Баща му беше прав. Имаше основателна причина, за да няма кола.
Тъкмо щеше да пресече улицата към дрогерията за да телефонира на момичето, с което имаше среща, когато една полицейска кола спря на завоя пред него.
— Ти ли си Стивън Тривейн — попита полицаят, стоящ по-близо до прозореца откъм неговата страна.
— Да, господине — отговори младежът, изпълнен с лоши предчувствия.
Полицаят каза рязко:
— Влез вътре.
— Защо? Какво се е случило? Аз просто си стоя тук и…
— Имаш ли сестра на име Памела?
— Да, имам. Точно нея чакам.
— Тя няма да дойде. Повярвай ми. Влизай в колата.
— Какво се е случило?
— Виж какво, приятелче, не можем да се свържем с родителите ти, те са в Ню Йорк. Сестра ти ни каза, че ще я чакаш тук, така че дойдохме да те вземем. И на двамата ви правим услуга. А сега, качвай се!
Младежът отвори задната врата на колата и бързо влезе вътре.
— Не е някакъв нещастен случай, нали? Тя добре ли е?
— Винаги нещо лошо се случва, нали — каза полицаят, който шофираше.
Стивън Тривейн сграбчи облегалката на предната седалка. Сега вече беше изплашен.
— Моля ви, кажете какво се е случило!
— Сестра ти и още няколко момичета си направили купон с наркотици — отговори другият полицай. — В къщата за гости на Суонсънови. Те са в Мейн… естествено. Получихме сведенията преди около час. Когато пристигнахме там, открихме, че нещата са малко по-сложни.
— Какво искате да кажете?
— Това беше лошото, млади момко — подхвърли шофьорът. — Там имаше твърда дрога.
Стивън Тривейн беше зашеметен. Може би понякога сестра му запалваше по една цигара — кой ли не го правеше? — но нищо твърдо. Това беше изключено.
— Не ви вярвам — каза той категорично.
— Сам ще се убедиш, че е така.
Полицейската кола зави наляво при следващия ъгъл. Това не беше пътят към полицейското управление.
— Те не са ли управлението?
— Не са регистрирани. Все още.
— Не разбирам.
— Ние не желаем да се раздухва случката. Ако са регистрирани, можем да контролираме положението. Все още са у Суонсънови.
— Родителите там ли са?
— Казахме ти, че не успяхме да ги открием — отговори шофьорът. — Суонсънови са в Мейн, а твоите родители са в града.
— Споменахте, че имало и други момичета.
— Да, нейни приятелки от пансиона. Първо искахме да открием точно твоите родители. Трябваше да бъдем внимателни. Заради всички. Разбираш ли, ние открихме два пакета хероин. Мога да направя една бърза догадка за цената, която възлиза на около четвърт милион долара.
Андрю Тривейн хвана жена си под ръка, докато изкачваха бетонните стълби към задната врата на Гринуичкото полицейско управление.
Подробностите минаха любезно, но набързо, и семейство Тривейн беше въведено в офиса на детектива Фоулър. Синът им стоеше до прозореца и в момента, в който ги видя, се втурна към тях.
— Мамо! Татко!… Това е една огромна глупост!
— Само се успокой, Стив — строго каза бащата.
— Пам добре ли е?
— Да, майко. Чувства се чудесно. Все още са у Суонсънови. Просто е объркана. Всички те са объркани и въобще не ги осъждам за това.