Клошар! Какво правеше той тук! Това не е място за вмирисани скитници, които спят под мостовете на Марица и ровят в кофите за боклук. Погледнах крадешком наляво. Човекът беше извадил ръката си от джоба и в нея държеше нещо, което някога трябва да е било носна кърпа. Той се изсекна рязко, а после избърса потното си чело.
Потръпнах и се дръпнах още по-встрани. Популярният водещ беше изненадан от действията ми, но не каза нищо. Само подуши въздуха, напрягайки ноздри, и ме погледна още по-странно. Той сигурно вече си мислеше, че вонята идва от мен. Усмихнах му се измъчено, когато телевизионната звезда също се отдалечи, премествайки се на стола си.
Дано да ме извикат по-скоро да връча тая проклета награда, за да мога да се измъкна оттук, молех се наум аз. В този момент не можех да се измъкна, без да вдигна от местата им телеводещия или клошаря. Освен това напускането ми по време на церемонията щеше да е проява на много лош вкус.
Още около час продължи тържеството по връчването на наградите. През това време се чувствах адски неудобно. Имах чувството, че миризмата се пропива постепенно и в мен. Така и не ме извикаха да връчвам награди. Нещо явно бяха объркали в сценария. Но след края на тържеството никой не дойде да ми се извини за гафа, както очаквах. Прескочих коктейла, обясних на организаторите, че имам главоболие и си тръгнах, изпратен от пресилените им усмивки, в които усещах едва прикрита погнуса.
На входа се обърнах и отново видях клошаря. Видът му ме изненада. Той не изглеждаше точно като скитник, както го възприемах, когато беше близо до мен. Сега той ми приличаше по-скоро на артистично облечен художник, скулптор или друг човек на изкуството. Беше бръкнал небрежно с лявата си ръка в онзи, същия джоб, от който преди малко измъкна мръсната носна кърпа. В дясната си ръка държеше изящна чаша със шампанско и усмихнато говореше с някаква дама и с телевизионния говорител.
Бях като ударен от мълния. Или по-точно с мокър парцал. Или още по-точно — с мръсен и мокър парцал, с който цял ден е бърсан подът в някои градски писоари. Чувствах се ужасно. Не помня как съм се добрал до дома си. Единственият ми спомен беше от таксиметровия шофьор, който още след влизането ми в колата, побърза да отвори широко прозореца си и да се отдръпне възможно по-далеч от мен.
Обичах дома си. В не едно интервю съм цитирал старата английска мъдрост, че моят дом е моята крепост. Бях го обзавел с модерни, изчистени мебели. В истинската ми камина горяха истински дърва, окачените тавани бяха най-доброто, което можеше да се намери на пазара. Същото важеше за дограмата, за домашното кино, аудиоуредбата, компютъра… Всичко беше един път.
Когато се прибрах този път обаче, домът ми ми се стори като стара и воняща бърлога на някой мръсен звяр. Всичко ми изглеждаше старо и овехтяло. Погледнах се в голямото огледало в антрето и долната ми устна увисна. Скъпият ми костюм имаше вид, като че ли съм го носил половин век, без да го смъквам от гърба си. Реверите ми бяха измачкани. Ръкавите бяха изтърбушени и излъскани на лактите, с разръфани краища, а джобовете — увиснали и омазнени. Вратовръзката ми си стори стара и захабена, а по чисто новата риза се мяркаха упорити и засечени от неправилно пране петна.
Най-лошото беше, че вонях! Вонях като онзи клошар или може би скулптор или художник… А човек на изкуството не може да вони. Хвърлих в пералнята всичките си дрехи и веднага влязох в банята. Не пестях нито скъпите си шампоани, нито вносните си препарати за луксозната си вана. Докато се киснех в нея, си мислех, че ето, свърши се. Изкъпан съм, изчистен, ще си облека нови и изгладени дрехи и пак ще бъда същият преуспяващ човек. После дълго и с удоволствие се бръснах на чешмата.
Излязох от банята, изтрих се с хавлията, облякох нови дрехи и седнах да си почина пред огромния телевизор. Дистанционното нещо обаче засичаше. Образът беше отвратителен, а екранът ми се виждаше доста по-малък. Тъкмо в информационната емисия даваха репортаж от връчването на днешните награди. Видях клошаря- скулптор, естествено показаха и тв-звездата. После двамата връчваха награди. Не може да бъде — кога този уличник е връчвал награди! Не си спомнях подобно нещо. Представиха го с някакво наистина артистично име, което ми звучеше страшно познато и известно, но веднага ми излезе от ума. Не можах да го запомня. Сигурно стана така, защото вниманието ми бе ангажирано да видя себе си в кадър. Но на стола, на който бях седял, мярнах друг човек. Познавах го отнякъде. Бях го виждал съвсем скоро. Бях го виждал в собствения си дом, при това само преди половин час. Това беше човекът, когото видях в огледалото.