— Язък! — обади се Морели. — Един-два сантиметра по-навътре, и каква прекрасна разлика!
Ченгето, което се възхити от Нора — як, белезникав мъж на петдесетина години, облечен в зле скроен сив костюм, — цапардоса Морели през устата.
Кайзер, управителят на „Норманди“, каза, че ще повика лекар, и отиде да се обажда по телефона. Нора изтича до банята да донесе пешкири.
Сложих един от пешкирите върху раната и пак си легнах.
— Нищо ми няма. Да не говорим повече за това, докато не дойде лекарят. Кажете, как стана така, че пристигнахте толкова навреме?
Полицаят, който удари Морели, обясни:
— Подразбрахме, че всички Уайнънтови си правят тук срещите, плюс адвоката му и останалите, замесени в историята, та решихме за всеки случай да държим хотела под око, да не би да се появи и той. И ето, тази заран Мак — той беше дежурен тогава — видял как този тук се вмъква и веднага ни се обади, а ние накарахме мистър Кайзер да се качи с нас и добре, че така стана, иначе я бяхте закъсали.
— Да, имах късмет — иначе сигурно нямаше да стреля по мен.
Той ме изгледа подозрително. Очите му бяха избелялосиви и воднисти.
— Да не ви е приятел?
— За пръв път го виждам.
— Какво искаше?
— Да ми съобщи, че не е убил Джулия Улф.
— Че какво ви засяга вас?
— Не ме засяга.
— А той защо мислеше, че ви засяга?
— Ами попитайте го. Аз откъде да знам?
— Питам вас.
— Питайте колкото си искате.
— И друго искам да ви попитам: ще направите ли оплакване, задето ви рани?
— И това е въпрос, на който не мога да отговоря веднага. Може да не е било преднамерено.
— Окей. Време има предостатъчно. Както виждам, ще трябва да ви зададем много повече въпроси, отколкото си мислехме. — Той се обърна към един от хората си: — Претърсете апартамента.
— Само ако имате разрешение от прокурора.
— Вие така си мислите. Хайде, Анди. И те се заеха с претърсването.
Влезе лекарят — безцветен, сумтящ дребосък — и взе да се суети и да подсмърча около раната ми, спря кръвотечението, превърза ме и ме успокои с думите, че ако полежа ден-два, всичко ще е наред. Никой нищо не му каза. Полицаите не му разрешиха да направи нещо за Морели. Той си отиде по-безцветен и сумтящ отпреди.
Белезникавият здравеняк се беше върнал от хола с една ръка, скрита зад гърба. Изчака лекарят да си отиде и тогава попита:
— Имате ли разрешително за носене на оръжие?
— Не.
— Тогава какво прави това у вас? — И ми показа пистолета, който бях отнел на Доръти Уайнънт.
Какво можех да му кажа?
— Чували ли сте какво гласи законът по този въпрос?
— Да.
— Значи знаете какво ви чака. Ваш ли е пистолетът?
— Не.
— Чий тогава?
— Ще се опитам да си спомня.
Той го прибра в джоба си и седна на стола до леглото ми.
— Вижте, мистър Чарлс. Май и двамата възприехме погрешен тон. Не искам да обърна дебелия край, а на вас едва ли ви се иска да се държите зле с мен. Раната сигурно ви причинява болка и не ми се ще да ви притеснявам, докато не си отпочинете както трябва. Тогава ще поговорим отново и може би ще налучкаме правилния тон.
— Благодаря — искрено казах аз. — Тогава да се почерпим.
— Ей сега — скочи Нора от ръба на леглото. Белезникавият мъжага я проследи с поглед, после тържествено закима с глава. Гласът му също беше тържествен.
— Ей богу, сър, провървяло ви е. — После най-неочаквано ми протегна ръка. — Казвам се Гилд. Джон Гилд.
— Моето вече ви е известно.
Стиснахме си ръцете. Нора се върна със сифона, бутилката скоч и няколко чаши върху подноса. Понечи да даде и на Морели една чаша, но Гилд я спря.
— Много мило от ваша страна, мисис Чарлс, но законът не позволява да се дава на арестантите алкохол или лекарства, освен ако не каже лекарят. — Той ме погледна. — Така ли е?
— Така е — потвърдих аз.
Всички останали пихме.
След като си пресуши чашата, Гилд я остави и стана.
— Трябва да взема пистолета със себе си, но не се безпокойте. Ще имаме време да си поговорим, щом се оправите. — Той пое ръката на Нора и тромаво се поклони над нея. — Надявам се, че не ми се сърдите за думите преди малко, но не исках да…
Когато поиска, Нора може да се усмихва много красиво. Сега го дари с една от най-чаровните си усмивки.
— Да ви се сърдя? Та на мен ми беше толкова забавно!
Тя изпрати полицаите и арестанта им. Кайзер си беше тръгнал преди това.
— Много е симпатичен. Боли ли те?
— Не.
— Всичко е по моя вина, нали?
— Глупости, Налей ми още. Тя ми наля.