— Той беше ли там?
— Да.
— И я остави да те пребие?
— Но той… той никога не й се бърка.
— За бога, дай да пийнем по нещо — обърнах се аз към Нора.
— Веднага — откликна тя, вдигна палтото на Доръти, метна го на облегалката на един стол и влезе в килерчето.
— Нека остана при вас, Ник — замоли се момичето. — Няма да ви преча, честна дума, пък и ти сам каза да ги зарежа. Каза ми, а аз нямам къде да отида. Моля те!
— Успокой се. Първо трябва добре да обмислим всичко. Знаеш, че и мен ме е страх от Мими не по-малко от теб. Тя как смята — какво си ми казала?
— Сигурно знае нещо — нещо за убийството — и си мисли, че и аз го знам. Но аз нищо не знам, Ник! Честна дума! Нищичко!
— Това ми е от голяма полза — намръщих се аз. — Чуй сега, моето момиче: все пак има неща, които са ти известни, и нека започнем от тях. Разкажи ми всичко дума по дума — от самото начало. Иначе няма да се разберем.
Тя вдигна тържествено ръка.
— Кълна се, че всичко ще си кажа.
— Добре тогава. А сега да пийнем. — И ние поехме чашите си от Нора. — Каза ли й, че ги напускаш завинаги?
— Не, нищо не казах. Тя може а да не знае, че не съм си в стаята.
— Виж, това е добре.
— Нали няма да ме накараш да се върна? — изплаши се тя.
— Детето не може да остане там да го пребиват от бой, Ник — обади се и Нора с чаша в ръка.
— Шт! Още нищо не знам. Просто си помислих, че ако отидем у тях на вечеря, по-добре ще е Мими да не знае…
Доръти се втренчи в мен с изпълнени с ужас очи.
— Не си въобразявай, че след този случай ще им стъпя в къщата! — заяви Нора.
— Но мама не ви очаква! — заговори като картечница Доръти. — Дори не знам дали ще си е вкъщи. Вестниците писаха, че си на смъртно легло. И през ум не й минава, че може да отидеш.
— Толкова по-добре — заявих аз. — Ще ги изненадаме.
Тя долепи пребледнялото си лице до моето и от възбуда разля част от уискито си върху ръкава ми.
— Не отивай! Не бива да ходиш там! Послушай ме! Послушай Нора! Не ходи! — Тя извърна бледото си лице към Нора. — Нали? Кажи му да не ходи!
Нора, без да отмества очи от мен, проговори:
— Чакай, Доръти. Той знае какво трябва да прави. Какво, Ник?
Аз се намръщих.
— Просто опипвам почвата. Щом искаш Доръти да остане тук, нека остане. Може да спи при Аста. Но за всичко друго аз ще решавам. Не знам какво точно ще правя, защото не ми е известно в какво са ме забъркали. Но трябва да разбера. И то както аз си знам.
— Няма да ти се бъркаме, нали, Нора? — побърза да каже Доръти.
Жена ми обаче продължи да ме гледа мълчаливо.
— Откъде си взела пистолета? — попитах аз момичето. — И този път без врели-некипели.
Тя си облиза устните. Лицето й порозовя. Изкашля се.
— Внимавай! — предупредих я аз. — Ако ми разтеглиш още един локум, ще се обадя на Мими да дойде да те прибере.
— Не я притеснявай де! — застъпи се Нора. Доръти пак се изкашля.
— Може ли… може ли да ти разкажа какво ми се случи веднъж, като бях дете?
— Свързано ли е с пистолета?
— Не съвсем, но така по-лесно ще разбереш защо…
— Друг път. Не сега. Откъде взе пистолета?
— Нека да ти разкажа! Главата й клюмна към гърдите.
— Откъде взе пистолета?
— От някакъв човек в едно барче… Гласът й едва се чуваше.
— Знаех си, че рано или късно ще се доберем до истината — рекох аз. Нора се намръщи и поклати предупредително глава. — Добре. Да допуснем, че е така. Кое барче?
— Не знам — вдигна глава Доръти. — Доколкото си спомням, някъде на Десето Авеню. Твоят приятел мистър Куин би трябвало да го знае. Той ме заведе там.
— Срещнали сте се, след като излязохте оттук, значи?
— Да.
— Предполагам, че е било най-случайно. Тя ме погледна с укор в очите.
— Опитвам се да ти кажа истината, Ник. Бях му обещала да се срещнем в някакво заведение, което се казва „Палма Клъб“. Той ми написа адреса на едно листче. След като се разделихме с вас двамата, аз отидох на срещата и ние с него обиколихме много заведения. В последното купих пистолета. Беше един ужасен гангстерски бар. Питай го дали не ти казвам истината.
— Куин ли ти набави оръжието?
— Не. Той вече беше излязъл от строя. Спеше с глава върху масата. Аз го оставих там. Казаха ми, че ще се погрижат да го изпратят у тях.
— А пистолета?
— Сега ще ти кажа. — Тя се изчерви. — Куин ми каза, че барчето се посещава предимно от наемни убийци. Затова го помолих да отидем там. След като той заспа, аз се заприказвах с някакъв мъж. Имаше ужасно бандитски вид и бях направо като запленена. Никак не ми се прибираше у дома, исках да се върна тук, но не знаех дали ще ми позволите. — Лицето й беше пламнало като божур и от смущение не изговаряше ясно думите. — Затова си помислих, че… може би, ако аз… ако ти си помислиш, че съм в голяма опасност… и освен това по този начин няма да се чувствувам толкова глупаво. Във всеки случай попитах този тип с вид на закоравял гангстер дали може да ми продаде някакъв пистолет, или поне да ми каже откъде да си купя. Отначало той си помисли, че го занасям, и взе да се смее, но аз му казах, че говоря напълно сериозно. Той продължи да се усмихва, но ме попита колко ще платя, ако успее да ми набави. Нямах много пари в себе си и му предложих гривната, Той, изглежда, не я хареса особено, защото отказа — трябвало да получи парите в брой, така че накрая му дадох дванайсет долара — оставих си само един долар за такси, — а той ми даде пистолета. Тогава пристигнах тук и се направих, че ме е страх да се прибера вкъщи заради Крие.