Последните думи изрече толкова бързо, че почти нищо не й се разбра, а накрая въздъхна, сякаш се радваше, че е свършила.
— Значи Крие не ти е налитал?
— Налитал ми е, но не чак толкова — прехапа тя устна. После хвана ръката ми с две ръце, а лицето й почти се докосна до моето. — Трябва да ми повярваш! Ако не ти казвах истината, не бих могла да ти разкажа всичко това и да се излагам по този начин пред теб.
— Не е много за вярване, Дванайсет долара пари ли са? Но засега да оставим това. Беше ли ти известно, че Мими възнамерява да отиде същия следобед при Джулия Улф?
— Не, Тогава още не знаех, че се опитва да открие баща ми. Те и дума не ми казаха тогава къде отиват.
— Кои те?
— Ами да, и Крие тръгна с нея.
— По кое време беше това? Тя смръщи чело.
— Трябва да е наближавало три часът. Във всеки случай беше след два и половина. Спомням си, защото закъснявах за една среща с Елзи Хамилтън — трябваше да ходим заедно на пазар, — и бързах да се облека.
— Заедно ли се върнаха?
— Не знам. И двамата си бяха у дома, когато се прибрах.
— Ти кога се прибра?
— Някъде след шест. Ник, допускаш ли, че те… Да! Сега си спомням какво рече мама, докато се обличаше. Не знам какво е казал преди това Крие, но тя му отговори: „Ще ми каже всичко, щом я попитам…“ Нали знаеш царствения й маниер, с който говори от време на време. Друго не чух. Това значи ли нещо?
— Какво спомена тя за убийството, след като ти се прибра?
— Само, че тя я била намерила и колко се разстроила покрай полицията и цялата история.
— Беше ли наистина много разстроена? Доръти поклати отрицателно глава.
— Не. Само възбудена. Нали я знаеш каква е. — Тя ме изгледа продължително и попита много бавно: — Мислиш ли, че има нещо общо с цялата история?
— А ти как смяташ?
— Не съм мислила по въпроса. Мислех си само за татко. — След малко додаде сериозно: — Ако го е направил, това е, защото е луд, но тя би убила човек, стига да пожелае.
— Не е нужно да е някой от тях двамата — изтъкнах аз. — Полицията се е спряла на Морели. За какво толкова иска да намери баща ти?
— За пари. Останали сме без цент. Крие всичко изхарчи. — Ъгълчетата на устата й се отпуснаха. — И ние му помогнахме, но главно той. А мама се страхува, че щом остане без пари, той ще я напусне.
— Ти пък откъде знаеш?
— Чувам ги; като се разправят.
— А според теб ще я напусне ли? Доръти кимна убедено.
— Освен ако тя не намери отнякъде пари. Погледнах часовника си.
— Останалата част от историята ще почака, докато се върнем. Така или иначе, ще спиш тук. Устрой се удобничко и позвъни долу в ресторанта да ти изпратят вечеря. По-добре ще е да не излизаш.
Тя ме изгледа с много нещастен вид, но не каза нищо. Нора я потупа по рамото.
— Не знам какво точно е намислил, Доръти, но щом настоява да отидем там на вечеря, значи знае какво върши. Той не би…
Доръти се усмихна и скочи от пода.
— Вярвам ви. Повече няма да се правя на глупачка. Обадих се на рецепцията и ги помолих да ни качат пощата. Имаше две писма за Нора, едно за мен, няколко закъснели коледни честитки, бележки за телефонни обаждания и една телеграма от Филаделфия:
ЗА НИК ЧАРЛС „НОРМАНДИ“ НЮ ЙОРК
БИХТЕ ЛИ СЕ СВЪРЗАЛИ С ХЪРБЪРТ МАКОЛИ ВЪВ ВРЪЗКА С ПОЕМАНЕ РАЗСЛЕДВАНЕТО НА УБИЙСТВОТО НА ДЖУЛИЯ УЛФ СТОП ИЗПРАЩАМ МУ ПЪЛНИ УКАЗАНИЯ СТОП МОИТЕ УВАЖЕНИЯ
Сложих телеграмата в един плик заедно с бележка, че току-що съм я получил, и я изпратих по човек на отдел „Убийства“ в полицейското управление.
X
— Сигурен ли си, че си добре? — попита Нора в таксито.
— Сигурен съм.
— Няма ли да се пренапрегнеш?
— Нищо ми няма. Какво мислиш за разказа на момичето?