Тя се поколеба.
— Ти май не й вярваш, а?
— Опазил ме бог. Поне докато проверя кое как стои.
— Ти си по-добре запознат с тези истории от мен, но мисля, че тя поне се опитваше да говори истината.
— Най-красиво съчинените истории се разказват от хора, които също като нея се опитват да кажат истината. Нямаш ли навика, много е трудно.
— Изглежда, сте голям познавач на човешката природа, мистър Чарлс? Някой ден трябва да ми разкажете за преживелиците си като детектив.
— Била купила цял пистолет за дванайсет долара! Не че е изключено, но все пак…
Известно време помълчахме. Сетне Нора се обади:
— Какъв е всъщност проблемът й?
— Баща й е луд и тя се страхува, че също е луда. — Ти пък откъде знаеш?
— Нали ме попита? Аз ти отговарям.
— Искаш да кажеш, че правиш догадки?
— Искам да кажа, че това е нейният проблем. Не знам със сигурност дали Уайнънт е клинично луд, нито пък ми е известно дали тя е унаследила лудостта му, ако това е така, но тя си мисли, че и двата отговора на тези въпроси са положителни, и затова прави щуротии.
Спряхме пред „Кортланд“ и Нора рече:
— Но, Ник, това е ужасно! Някой трябва да… Казах, че не знам. Може пък Доръти да е права.
— Изобщо няма да се учудя, ако в този момент шие кукленска рокличка за Аста.
Казахме на портиера имената си, за да ги съобщи на Йоргенсенови, и след известно забавяне ни бе разрешено да се качим. Мими ни посрещна в коридора, щом излязохме от асансьора, и тръгна насреща ни с разтворени обятия и порой от думи:
— Тези отвратителни вестници! Направо ме подлудиха с глупостите си, че си бил на смъртно легло. Два пъти се обаждах по телефона, но отказваха да ме свържат с апартамента ви и да ми кажат как си. — Тя ме хвана и за двете ръце. — Толкова се радвам, Ник, че всичко това са долни лъжи, макар че ще трябва да вечеряме каквото се намери в хладилника. Аз естествено не ви очаквах… Но ти си толкова блед! Значи наистина си бил ранен.
— Слаба работа — само съм одраскан.
— И въпреки всичко си дошъл у нас на вечеря! Това много ме ласкае, но се боя, че е също така и безразсъдно. — Тя се обърна към Нора. — Сигурна ли сте, че е разумно да го пускате…
— Не съм сигурна — отвърна Нора, — но той настоя.
— Мъжете са толкова глупави — произнеса Мими, докато ме прегръщаше през кръста. — Те или правят от мухата слон, или напълно пренебрегват неща, които могат… Но влизайте де! Чакай да ти помогна.
— Не съм чак толкова зле — уверих я аз, но тя настоя да ме настани в удобно кресло и ме отрупа с десетина възглавнички.
Влезе Йоргенсен, ръкува се с мен, каза колко му било приятно да ме види по-жив, отколкото твърдели вестниците, и се поклони над ръката на Нора.
— Ако ме извините за един момент, ще довърша коктейлите.
И той пак излезе от стаята.
— Не знам къде е Дори — заговори Мими. — Сигурно е излязла някъде да се цупи. Вие нямате деца, нали?
— Не — отговори Нора.
— Много губите, макар че понякога са нетърпими. — Мими въздъхна. — Изглежда, не съм достатъчно строга. Когато ми се налага да се скарам за нещо на Дори, тя ме мисли за истинско чудовище. — Лицето й се озари. — А ето го и другото ми детенце. Спомняш ли си мистър Чарлс, Гилбърт? А това е мисис Чарлс.
Гилбърт Уайнънт беше с две години по-млад от сестра си — длъгнесто, бледо, русо момче на осемнайсет години със слабоволева брадичка под отпуснатата уста. Големите, забележително ясносини очи и дългите мигли му придаваха леко женствен вид. Дано вече не е онова хленчещо неприятно хлапе, каквото беше едно време, рекох си аз.
Йоргенсен внесе подноса с коктейлите и Мими настоя да й разкажем всичко за стрелбата. Разказах й, като изкарах историята още по-безсмислена, отколкото беше.
— Но защо изобщо е дошъл при теб? — попита тя.
— Един господ знае. Макар че и аз бих искал да науча защо. Същото се отнася и за полицията.
— Чел съм — обади се Гилбърт, — че когато закоравели престъпници ги обвинят в нещо, което не са извършили — дори да е съвсем незначително, — те се разстройват много повече, отколкото някой обикновен човек. Смятате ли, че това е вярно, мистър Чарлс?
— Не е изключено.
— Освен когато е нещо много голямо — нещо, което биха искали да са извършили — продължи Гилбърт.
Пак казах, че не е изключено.
— Не се чувствувай задължен да се държиш учтиво с Гил, ако започне да плещи глупости — заяви Мими. — От много четене всичко в главата му е каша. Донеси ни по още един коктейл, момчето ми.
Той отиде да донесе шейкъра. Нора и Йоргенсен седяха в единия ъгъл на стаята и избираха грамофонни плочи.
— Днес получих телеграма от Уайнънт — рекох аз. Мими огледа предпазливо стаята, наведе се към мен я попита почти шепнешком: