— Какво пишеше?
— Иска да разбера кой я е убил. Изпратена е днес следобед от Филаделфия.
— И ще го направиш ли? — задиша тя тежко. Свих рамене.
— Изпратих я на полицията.
Гилбърт се върна с шейкъра. Йоргенсен и Нора сложиха на грамофона „Малката фуга“ на Бах. Мими бързо си изпразни чашата с коктейла и я протегна на Гилбърт да я напълни отново. Той седна и каза:
— Исках да ви попитам: може ли да се познае наркоманът само като го погледне човек?
Целият се тресеше от възбуда.
— Много рядко. Защо?
— Просто се питах. Дори ако е закоравял наркоман?
— Колкото е по-зле, толкова по-големи са шансовете да познае човек, че нещо не е наред, но не винаги можеш да си сигурен, че състоянието е причинено от наркотик.
— И още нещо — продължи той. — Грос твърди, че когато те наръгат с кама, в първия момент усещаш са-; мо удара, а болката идва след това. Вярно ли е?
— Да, ако те наръгат достатъчно силно е достатъчно остър нож. С куршума е същото — усещаш само удара, а ако куршумът е малокалибрен и обвит в стомана, то в първия момент изобщо нищо не усещаш. Болката настъпва с проникването на въздух в раната.
Мими пресуши третия си коктейл, след което се намеси:
— Според мен и двамата сте захванали адски зловеща тема, особено като се има предвид какво му се ь случило днес на Ник. Много те моля, Гил, опитай се да откриеш Дори. Не може да не познаваш някои от приятелите й. Позвъни им. Предполагам, че всеки момент ще се прибере, но все пак се притеснявам.
— Тя е при нас в хотела — рекох аз.
— При вас ли?
Учудването й може би беше истинско.
— Дойде днес следобед и ни помоли да остана известно време.
Тя се усмихна снизходително и поклати глава.
— Тези деца! — Спря да се усмихва. — Известно; време ли каза?
Аз кимнах.
Гилбърт очевидно изгаряше от нетърпение да ме зададе нов въпрос и затова не обръщаше никакво внимание на нашия разговор.
Мими отново се усмихна.
— Много съжалявам, че ви притеснява, но все пак за мен е облекчение да знам къде е, а не да се чудя къде ли може да е заминала. Сигурно вече ще е престанала да се цупи, като се приберете, затова ще ви помоля да й кажете да си дойде. Тя ми сипа един коктейл. — Много сте мили с нея. Аз премълчах.
— Мистър Чарлс — отново започна Гилбърт, — вярно ли е, че престъпниците — имам предвид професионалните престъпници — обикновено…
— Не ни прекъсвай, Гилбърт — отряза го Мими. — Нали ще я изпратите да се прибере?
Беше любезна, но — както каза Доръти — отново говореше с царствения си маниер.
— Ако иска, нека остане. На Нора й в приятно. Тя игриво ме заплаши с пръст.
— Няма да разреша да я глезите по този начин. Представям си какви глупости ви е наговорила по мой адрес.
— Спомена нещо, че си я била.
— Ето, виждаш ли! — доволно заяви тя, сякаш това доказваше мисълта й. — Не, Ник, трябва обезателно да й кажете да се прибере у дома.
Довърших коктейла си.
— Е? — настоя тя.
— Ако иска, нека остане при нас, Мими. На нас ни в много приятно с нея.
— Но това е смешно! Нейното място си е тук! Искам да се прибере. — Гласът й се изостри. — Та тя е още дете. Не бива да поощрявате глупостите й.
— Нищо не поощрявам. Ако иска да остане у нас, ще остане.
Гневът много добре се отрази на хубавите й очи.
— Тя е мое дете и е малолетна! Бяхте много мили с нея, но по този начин не правите услуга нито на самата Доръти, нито на мен и аз няма да допусна такова нещо. Ако вие не я изпратите, ще предприема мерки да си я прибера. Бих предпочела да се разберем с добро, но… — Тя се наклони напред и довърши мисълта си бавно, натъртено: — Тя трябва да се прибере!
— Не те съветвам да си разваляш отношенията с мен, Мими — казах аз.
Тя ме погледна, сякаш щеше да ми каже „аз те обичам“, и попита:
— Това заплаха ли е?
— Добре, щом искащ — нека ме арестуват за отвличане, поощряване престъпната дейност на малолетен или каквото и да е друго абсурдно обвинение.
— И кажи на жена си да престане да опипва мъжа ми — неочаквано рязко произнесе тя, явно побесняла.
Нора, която заедно с Йоргенсен търсеше някаква друга грамофонна плоча, бе сложила ръка на ръкава му. И двамата се обърнаха и погледнаха изненадано Мими.
— Нора, мисис Йоргенсен желае да не пускаш ръце на мистър Йоргенсен — казах аз.
— Много се извинявам — усмихна се Нора на Мими, после ме погледна, направи страшно изкуствена физиономия на загрижена съпруга и каза напевно-монотонно като ученичка, рецитираща стихотворение: — Ах, Ник, колко си блед! Убедена съм, че си надценил силите си и състоянието ти ще се влоши. Много се извинявам, мисис Йоргенсен, но трябва да го прибера у дома и да го сложа да си легне. Нали ще ни извините?