Мими каза, че ще ни извини. Всички бяхме самата учтивост един към друг. Слязохме на улицата и хванахме такси.
— С приказките си ни лиши от вечеря — рече Нора. — Какво предлагаш сега? Да се приберем ли у дома да вечеряме заедно с Доръти?
Аз поклатих глава.
— Известно време бих искал да не виждам наоколо си нито един Уайнънт. Дай да отидем „При Макс“. Ядат ми се охлюви.
— Дадено. Подразбра ли нещо?
— Нищо.
— Язък, че е толкова хубав — замислено произнесе Нора.
— Що за човек е?
— Просто една голяма кукла. Язък!
Вечеряхме и се прибрахме в „Норманди“. Доръти я нямаше. Имах чувството, че го бях очаквал.
Нора обиколи стаите и се обади на рецепцията. Не беше оставила нито бележка, нито нищо.
— Какво значи това? — попита тя. Още нямаше десет часа.
— Може би нищо — Отговорих аз. — А може би всичко. Според мен ще се появи към три часа сутринта къркана, с картечница под ръка, закупена в „Чайлдс“.
— Да върви по дяволите. Обличай пижамата и лягай.
XI
Чувствувах се много по-добре, когато Нора ме събуди по обяд на другия ден.
— Моят сладък полицай иска да говори с теб. Как си?
— Зле. Трябва да съм си легнал трезвен. Отместих Аста и станах.
Щом влязох в хола, Гилд се надигна от стола си с чаша в ръка и се усмихна с цялото си широко, белезникаво лице.
— Я! Мистър Чарлс! Тази сутрин имате много бодър вид.
Ръкувах се с него, потвърдих, че се чувствувам много добре, и всички седнахме. Той се намръщи добродушно.
— И все пак не биваше да ми играете такива номера.
— Номера?
— Ами да! Хукнахте на гости, след като аз отложих разговора си с вас, за да ви дам възможност да си починете. Затова реших, че имам правото пръв да ви посетя.
— Не съм и помислил. Много се извинявам. Получихте ли моята телеграма от Уайнънт?
— Ъхъ. Проследяваме я сега във Филаделфия.
— А що се отнася до пистолета… — започнах аз. Той ме прекъсна.
— Пистолет ли? На това пистолет ли му викате? Ударникът строшен, всичко вътре ръждясало и разядено. Ако е стреляно с него през последните шест месеца, тогава аз съм папата от Рим. Да не си губим времето с разговори за такива боклуци.
Аз се засмях.
— Сега ми стават ясни доста неща. Взех го от един пияница, който ме уверяваше, че го купил в една кръчма за дванайсет долара. Сега вече му вярвам.
— Той нека да внимава някой да не му продаде сградата на кметството. Но да говорим като мъже, мистър Чарлс: работите ли по делото Улф, или не?
— Видяхте телеграмата от Уайнънт.
— Видях я. Значи не работите за него. Но все пак отново питам.
— Вече не работя като частен детектив. И изобщо да съм никакъв детектив.
— Да, чух. И все пак ви питам.
— Е, добре. Не, не работя. Той се замисли за момент.
— Тогава нека задам въпроса по друг начин. Интересува ли ви това дело?
— Познавам хората и затова е естествено да ме интересува.
— И само това ли?
— Само това.
— И не възнамерявате да работите по него? Иззвъня телефонът и Нора отиде да се обади.
— Честно казано, не знам. Ако продължават да ме навират в тази работа, не знам докъде ще стигна и колко ще издържа.
Гилд заклати глава нагоре-надолу.
— Разбирам. Бих искал да ви кажа, че ще ми а приятно, ако се включите в работата — но на правата страна.
— Искате да кажете не на страната на Уайнънт, нали? Той ли е убиецът?
— Това не мога да ви кажа, мистър Чарлс, но вие в сам знаете, че той с нищо не ни помага да открием кой а извършил убийството.
На прага се появи Нора.
— Търсят те на телефона, Ник. Беше Хърбърт Маколи.
— Здравей, Чарлс. Как е раната?
— Добре, благодаря.
— Да се в обаждал Уайнънт?
— Да.
— Получих от него писмо, че ти е изпратил телеграма. Много ли си зле? Няма ли да можеш…
— Не, на крака съм. Ако останеш в кантората си по до късно следобед, ще намина да те видя.
— Чудесно. Ще те чакам до шест.
Върнах се в хола. Нора тъкмо канеше Гилд да ни прави компания и да обядва, докато ние закусваме. Той отговори, че било много мило от нейна страна. Аз и: казах мнението, че преди да закуся, трябва да пийна нещо. Нора отиде да поръча храна и да ни налее по чашка.
Гилд поклати глава.
— Изключителна жена, мистър Чарлс. Аз кимнах тържествено.
— Да предположим, че ви принудят да се намесите, както се изразихте — продължи той. — Много ми се иска да съм сигурен, че ще работите с нас, а не против нас.
— На мен също.
— Значи се разбрахме — заключи той. После се прегърби леко в стола си, придърпа го към мен и каза: — Едва ли ме помните, но аз бях патрулен полицай по Четирийсет и трета улица, когато работехме в Ню Йорк.