— Отпечатъци от пръсти?
— Нейните и на чистачката — поне така решихме. Във всеки случай никакви, които да ни бъдат от полза.
— Приятелите й какво казват?
— Изглежда, не е имала приятели — поне не близки.
— Ама онзи — как му беше името? — Нънхайм, който се сети, че е била приятелка на Морели?
— Знаел я по лице, защото я бил виждал в компанията на Морели и я познал на снимката във вестника.
— Какъв е той?
— Чист е. Знаем всичко за него.
— Нали не криете нищо от мен? — попитах аз. — Особено след като ме накарахте да ви обещая, че ще бъда искрен с вас.
— Само между нас да си остане обаче — предаде се Гилд. — Той ни прави услуги от време на време.
— А, така ли.
— Съжалявам искрено, но това е всичко, което ни е известно. — Гилд се изправи. — Можете ли да ни помогнете с нещо?
— Не.
Той ме изгледа напрегнато.
— А какво е мнението ви?
— Пръстенът с диаманта годежен пръстен ли е?
— Носела го е на този пръст. — И попита след кратка пауза: — Защо?
— Би било полезно да научим кой й го е купил. Днес следобед имам среща с Маколи. Ако науча нещо ново, ще ви се обадя. Наистина всичко сочи към Уайнънт, но все пак…
Той изръмжа добродушно?
— Ъхъ — има едно все пак.
После се ръкува с Нора и мен, благодари ни за уискито, обяда, гостоприемството и изобщо за нашата любезност и си тръгна.
XII
Писмото, което Маколи бе получил от Клайд Уайнънт, беше забележителен документ. Напечатано бе на проста бяла хартия, а най-отгоре пишеше:
„Филаделфия, 26 декември 1932 г.“
„Драги Хърбърт.
Изпратих телеграма на Ник Чарлс, който ми свърши добра работа преди години (сигурно си спомняш) и който е сега в Ню Йорк, да се свърже с теб по повод ужасната смърт на горкичката Джулия. Моля те да направиш всичко възможно (тук цял ред беше задраскан с х-та и м-та и не можах да прочета какво е било написано), за да го убедиш да открие убиеца й. Не ме интересува колко ще струва — плати му!
Ето някои неща, които да му кажеш освен това, което ти самият знаеш. Не мисля, че трябва да ги съобщава на полицията, но той най-добре знае какво да прави и освен това настоявам да получи пълни пълномощия, тъй като му имам абсолютно доверие. Може би най-добре ще е да му покажеш това писмо, а след това те моля най-внимателно да го унищожиш.
Ето какви са фактите.
Когато се видяхме с Джулия в четвъртък вечерта, за да взема от нея хилядата долара, тя ми каза, че си подава оставката. От известно време никак не се чувствала добре и лекарят я посъветвал да замине някъде и да си почине. Тъй като била получила наследство от чичо си, можела да си го позволи и настояваше да го стори. Нищо не ми е споменавала преди за влошеното си здраве и затова помислих, че крие истинската причина. Опитах се да я измъкна от нея, но тя само повтаряше същото. Не бях чувал, че има чичо на смъртно легло. Каза, че това бил чичо й Джон от Чикаго. Предполагам, че това може да се провери, ако е важно. Не успях да я склоня да промени решението си и накрая се разбрахме да напусне в последния ден на месеца. Видя ми се разтревожена или наплашена, но твърдеше, че не била. Отначало съжалих, че ме напуска, но после престанах да съжалявам, защото винаги съм й имал доверие, а отсега нататък, ако ме лъжеше, както бях убеден, вече нямаше да мога да й се доверявам.
Другото, което искам да предадеш на Чарлс, е, че независимо какво мислят хората, по време на убийството двамата с Джулия бяхме и сме били за повече от година само работодател и платен служител. Това бе резултат от взаимно споразумение между нас двамата.
Още нещо: според мен трябва да се издири Виктор Роузуотър, с когото си имахме неприятности преди година във връзка с претенциите му, че експериментите, които правя, са били в резултат на откраднати от него идеи. Според мен той е достатъчно луд да убие Джулия в изблик на ярост, ако тя е отказала да му съобщи къде може да ме намери.