Четвърто и най-важно — дали бившата ми жена не поддържа връзка с Роузуотър? Откъде знае тя, че провеждам експерименти, в които той навремето ми е помагал?
Пето. Полицията трябва да бъде убедена, и то незабавно, че не знам нищо за убийството, за да не правят никакви опити да ме открият. Тези опити биха довели до преждевременно разкритие на естеството на експериментите, които правя, а това е изключително опасно за момента. Най-добре ще постигнем това, като се разкрие незабавно тайната около убийството й, и именно това желая да се направи.
От време на време ще се свързвам с теб, а ако междувременно абсолютно ти се наложи да влезеш във връзка с мен, дай следната обява в «Таймс»: «Абнър. Да. Бъни.» В резултат на обявлението ще се свържа о теб. Надявам се, че ти стана ясна необходимостта да убедиш Чарлс да действува на моя страна, тъй като е запознат с неприятностите, които имах о Роузуотър, и знае повечето от хората, които са замесени.
Оставих писмото върху бюрото на Маколи.
— Тук има много важни неща — рекох аз. — Спомняш ли си естеството на неприятностите с Роузуотър?
Нещо, свързано с промяната на структурата на кристалите. Мога да проверя. — Той взе първия лист от писмото и се намръщи. — Пише, че онази нощ получил от нея хиляда долара. А аз й дадох пет хиляди да му предаде. Каза ми, че толкова поискал.
— Това да не са четирите хиляди наследство от чичо Джон?
— Така изглежда. Странно — и през ум не ми е минавало, че ще го оскубе. Трябва да разбера каква е истината и за другите пари, които съм й предал.
— Известно ли ти е, че тя е била осъдена и е лежала в клийвландския затвор за мошеничество?
— Не. Наистина ли?
— Така твърди полицията — под името Роуда Стюарт. Къде я намери Уайнънт?
— Нямам представа — поклати той глава.
— А да знаеш нещо — откъде е, кои са й роднините, нещо от този род?
Той пак поклати глава.
— За кого е била сгодена? — продължих аз.
— За пръв път чувам, че е била сгодена.
— Имала е годежен пръстен на този пръст.
— Това е ново за мен. — Маколи затвори очи и са замисли. — Не, не си спомням да съм забелязал, че носи годежен пръстен. — Той сложи ръце на бюрото и ми се усмихна широко. — Е, има ли шансове да те убеди да се наемеш с работата, за която той моли?
— — Почти никакви.
— И аз така си помислих. — Той вдигна ръка и докосна писмото. — Знаеш за отношението му точно толкова, колкото и аз. С какво бих могъл да те убедя?
— Няма да…
— Ами ако го склоня да се срещне с теб? Може би ако му кажа, че само при това условие си съгласен…
— Иска ми се да поговоря с него, но в такъв случай ще трябва да ми каже много повече, отколкото пише.
— Да не искаш да кажеш, че според теб той я е убил? — бавно произнесе Маколи.
— Нищо не знам по въпроса. Не ми е известно всичко онова, което знае полицията, а подозирам, че нямат достатъчно доказателства да го дадат под съд, дори и да го намерят.
— Не е много забавно да си адвокат на луд човек — въздъхна Маколи. — Ще се опитам да го накарам да се вслуша в съветите ми, но отсега знам, че това е празна работа.
— Исках да те попитам, как е той сега с парите? Все така ли е добре като едно време?
— Почти. Депресията го засегна леко като всички нас, а доходи от изобретението му за леене на метали почти не постъпват, откак закъсахме с металите. Все пак получава около петдесет-шестдесет хиляди годишно от патентите си за пергамин и звукоизолационни материали, а капе и от други изобретения, като… — Той млъкна и попита: — Безпокоиш се дали е в състояние да ти плати каквото искаш ли?
— Не, само се питах. — Сетих се за още нещо: — Има ли други роднини освен бившата си жена и децата?
— Има сестра, Алис Уайнънт, но двамата не си приказват поне от… четири или пет години.
Предположих, че това ще е била леля Алис, която Йоргенсенови не отидоха да посетят на Коледа.
— За какво са се скарали?
— Даде интервю за един вестник, в което каза, че според него петгодишният план на руснаците съвсем не е обречен на провал.
Аз се засмях.
— Изглежда, и двамата са…
— Тя е по-зле от него. Вече всичко забравя. Когато оперираха брат й от апандисит, двете с Мими отивали на свиждане същия следобед с такси, а покрай тях минала една катафалка. Мис Алис пребледняла, сграбчила Мими за ръката и казала: „Божичко! Това дали не е… как му беше името?“
— Къде живее?
— На Мадисън Авеню. Адреса й го има в телефонния указател. — Той се поколеба. — Не мисля, че…