Начинът, по който изглеждали телата, говорел недвусмислено, че Пакър е не само канибал, но и убиец. Очевидно бил казал истината, че предпочита човешка гръд, тъй като тази част била изрязана от всички тела.
От телата до недалечната барака водела добре утъпкана пътека, където били открити одеялата и другите вещи на убитите. Всичко сочело, че Пакър е живял в бараката дълго време след убийствата и често е прескачал до убитите, за да попълни запасите си от месо.
След това откритие шерифът издал заповед за арестуване, обвинявайки Пакър в петте убийства, но докато той отсъствувал, затворникът успял да избяга.
Нищо не се чуло за него до 29 януари 1883 година — след цели девет години, — когато генерал Адамс получил писмо от Шейен, щата Уайоминг, от един златотърсач от Солт Лейк, който го уведомявал, че се бил сблъскал лице в лице с Пакър в това градче. Златотърсачът пишел още, че Пакър бил известен сега под името Джон Шварц и че бил заподозрян в съучастничество с престъпници.
По дирите му били пуснати детективи и на 12 март 1883 г. шериф Шарплес от областта Ларами арестувал Пакър, а на 17 същия месец шериф Смит от областта Хинсдейл отвел арестувания обратно в Солт Лейк Сити.
Делото, по което бил обвинен в убийството на Суон а областта Хинсдейл на 1 март 1874 г., започнало на 3 април 1883 г. Било доказано, че всички членове на експедицията освен Пакър притежавали значителни суми пари. Обвиняемият повторил предишното си признание, с което твърдял, че е убил само Бел, и то при самозащита.
На 13 април съдебните заседатели признали обвиняемия за виновен и издали смъртна присъда. Екзекуцията била отложена и Пакър незабавно се обърнал към Върховния съд с молба за помилване. Междувременно бил преместен в затвора на Гънисън, за да избегне саморазправа от страна на тълпата.
През октомври 1885 г. Върховният съд наредил делото да се преразгледа и тогава било решено да бъде подведен под отговорност за убийствата на петимата. Бил признат за виновен във всеки един от случаите и бил осъден на осем години за всяко убийство, или общо на четирийсет години.
На 1 януари 1901 г. бил освободен от затвора и умрял на 24 април 1907 г. в едно ранчо в Денвър.“
Докато Гилбърт четеше това, аз си сипах нещо за пиене. Доръти спря да танцува и дойде при мен.
— Харесва ли ти? — кимна тя към Куин.
— Да, защо не.
— Не е лош, но понякога е страшно глупав. Не ме попита къде съм спала снощи. Не те ли интересува?
— Не ми влиза в работата.
— Да, ама научих нещо, което може да те интересува.
— Какво?
— Спах у леля Алис. Тя не е съвсем редовна в главата, но е ужасно мила. Каза, че получила днес писмо от татко, в което той я предупреждавал да внимава с мама.
— Предупреждава ли я? Какво по-точно й пише?
— Не съм чела писмото. Леля Алис му е сърдита от няколко години и взела, че го скъсала. Каза, че бил комунист, а Джулия Улф била убита от комунистите, които накрая и него ще убият. Според нея всичко свързано с някаква тайна, която те са издали.
— Ох, божичко! — не се стърпях аз.
— Аз нямам нищо общо с тези глупости. Просто ти предавам думите й. Казах ти, че не е наред в главата.
— А каза ли ти какви глупости пише в писмото?
— Не — поклати глава Доръти. — Само спомена за предупреждението. Доколкото си спомням, писал й да няма доверие на мама при никакви обстоятелства и да не се доверява на никой, свързан с нея, което, предполагам, включва всички нас.
— Спомни си още нещо.
— Друго нямаше. Само това ми каза.
— Откъде е било пуснато писмото?
— Не знаеше — спомняше си само, че биле пристигнало с въздушна поща. Не я интересувало къде е било пуснато.
— Как го е приела? Искам да кажа, как е приела предупреждението?
— Заяви, че бил опасен радикал — това са точните й думи — и че не я интересуват никакви негови предупреждения.
— А ти самата как го приемаш?
Тя ме изгледа продължително Е облиза: устните са, преди да проговори:
— Според мен…
Гилбърт дойде при нас с книгата в ръка. Изглеждаше разочарован от историята, която му дадох да прочете.
— Много е интересна — започна той, — но случаят не е патологичен, нали ме разбирате? — Той прегърна сестра си през кръста. — Било е въпрос на човекоядство или гладна смърт.
— Само в случай, че си готов да му повярваш.
— За какво става дума — заинтересува се Доръти.
— За нещо, което пише в тази книга — поясни Гилбърт.
— Кажи му за писмото на леля ти — обърнах се към Доръти.
Тя му каза и той направи нетърпелива гримаса.
— Ама че глупост! Мама всъщност не е опасна. Тя просто медицински случай на забавено развитие, Повечето от нас са надживели етиката, морала и тъй нататък. А мама още не е дорасла до тях, — Тя се намръщи и замислено се поправи: — Би могла да представлява някаква опасност, но дотолкова, доколкото е опасно едно дете с кибрит в ръка.