— Сърдечно съм ти благодарен.
— Откъде да знам, че ще му хвръкне чивията? Във всеки случай нали не те рани кой знае колко?
— Възможно е, но и полза от това нямах никаква, а освен това… — Млъкнах, защото пристигна келнерът с шампанското. Опитахме го и казахме, че е много хубаво. Беше доста лошо. — Мислиш ли, че той е убил момичето?
Стъдси заклати отрицателно глава с голяма сигурност.
— Изключено е.
— Не е от хората, дето чакат дълго да ги убеждаваш, преди да стрелят.
— Знам, тези чужденци са доста истерични, но той беше тук през целия следобед.
— Целия?
— Целия. Мога да се закълна. Горе имаше малко празненство и знам със сигурност, че не е мърдал оттук. Не те будалкам — може да се докаже.
— Тогава какво толкова се беше разтревожил?
— Откъде да знам? Нали и аз това се питам. Ама нали ги знаеш тези чужденци…
— Ъхъ. Истерични са. А дали не е изпратил някое свое приятелче да намине да я види?
— Имам чувството, че си си съставил погрешно мнение за това момче — заяви Стъдси. — Познавах момичето. Понякога идваше тук заедно с него. Връзката им не беше никак сериозна. Съвсем не беше луд по нея, та да има защо да я пречука. Всичко си беше о’кей.
— И тя ли беше наркоманка?
— Не знам. Виждал съм я да взема понякога наркотици, но колкото да му прави компания.
— С кои други си я виждал?
— Не ги познавам — рече той с безразличие. — Имаше един мърльо — името му е Нънхайм, — който си падаше по нея, но поне не съм видял да постигне нещо.
— Ето значи откъде е взел Морели адреса ми.
— Не ставай глупав. Морели изобщо не му обръщаше внимание, най-много от време на време да го избудалка. За какво му е на Нънхайм да съобщава в полицията, че Морели е познавал момичето? Да не ти е приятел?
Помислих малко.
— Не го познавам, но чух, че от време на време вършел някоя и друга работа за полицията.
— Хм. Благодаря.
— За какво ми благодариш? Нищо не съм казал.
— Така е. Я кажи сега: за какво е целият този шум? Нали Уайнънт я е убил?
— Много народ е на това мнение, но аз лично залагам сто долара на твоите петдесет, че не е той.
Стъдси поклати глава.
— Не се хващам на бас с теб за неща, от които си вадиш хляба, но — лицето му светна — ще ти кажа какво ще направя и ако искаш, можем да заложим преди това. Нали помниш, че когато ме опандизи, аз наистина замахнах първо с дясната ръка и оттогава все се питам дали ще можеш пак… Та някой път, като се оправиш с ръката, какво ще кажеш да опитаме…
— Не, вече не съм във форма — засмях се аз.
— Аз самият нали ме гледаш как съм затлъстял — настоя Стъдси.
— То онова си беше чиста случайност — ти беше изгубил равновесие.
— Просто се опитваш да ме отклониш — намуся се той и добави по-замислено: — Макар че тогава и Ти си го получи. Е, щом като не щеш… Дайте да ви напълня чашите.
Нора реши, че иска да се прибере вкъщи рано и трезва, така че оставихме Стъдси в неговия „Пиджирън Клъб“ малко след единайсет. Той ни изпрати до таксито и енергично ни раздруса ръцете.
— Много ми беше приятно — увери ни той на раздяла.
Ние не му останахме длъжни по учтивост, след което се прибрахме. Нора каза, че Стъдси е страхотен.
— Половината от нещата, които говори, изобщо не ги разбирам.
— Добро момче е.
— Ти така и не му каза, че си зарязал детективската работа.
— Защото щеше да си помисли, че се опитвам да му погодя някакъв номер — обясних аз. — За член на подземното общество ченгето си остава завинаги ченге и аз по-скоро бих го излъгал, отколкото да го оставя да си помисли, че го лъжа. Имаш ли цигари? Той ми има доверие по своему.
— Истината ли говореше, като каза, че според теб Уайнънт не я е убил?
— Не знам. Май че да.
В „Норманди“ ме чакаше телеграма от Маколи от Алънтаун:
ЧОВЕКЪТ ТУК НЕ Е УАЙНЪНТ И НЕ Е ПРАВИЛ ОПИТ ЗА САМОУБИЙСТВО.
XV
На другата сутрин поръчах да дойде стенографка и се отървах от по-голямата част от пощата, която се беше натрупала. Проведох един телефонен разговор с адвоката ни в Сан Франциско — опитвахме се да спасим единия от клиентите на нашата мелница от банкрут, — прекарах един час над плана, който бяхме съставили за намаляване на щатските данъци, и изобщо се проявих като един крайно зает бизнесмен, така че когато в два часа преустанових работата за деня и излязох с Нора да обядваме някъде навън, се чувствувах ужасно добродетелен.
След обяда тя имаше среща да играе бридж, а аз отидох да се видя с Гилд — бях говорил преди това с него по телефона.
— Значи тревогата беше лъжлива? — попитах, щом се ръкувахме и се настанихме удобно в креслата.
— Така излезе. Оказа се също толкова Уайнънт, колкото и аз. Знаете как стават тези работи — съобщихме на полицията във Филаделфия, че го търсим, и изпратихме описанието му, така че през следващата седмица в половината щат Пенсилвания всеки кльощав мъж с бакенбарди ще е Уайнънт. Този се оказа някой си Барлоу, безработен дърводелец, доколкото разбрах, застрелян от някакъв черен, който се опитал да го обере. Още не може да говори.