— Дали не е бил застрелян от някой, който е направил същата грешка, както и полицията в Алънтаун?
— Искате да кажете от някой, който го е взел за Уайнънт? Предполагам, че би могло, ако това ни помага с нещо. Помага ли ни?
Казах, че не знам.
— А каза ли ви Маколи за писмото, което получи от Уайнънт?
— Не ми каза какво пише.
Аз му казах. Казах му и каквото знаех за Роузуотър.
— Виж, това е интересно — рече той.
Казах му и за писмото, което Уайнънт беше изпратил на сестра си.
— Както виждам, започнал е да пише много писма — изкоментира Гилд.
— И аз това си помислих — съгласих се и споделих, че описанието на Роузуотър, с няколко малки изменения, би могло да пасне на Кристиан Йоргенсен.
— Полезно е човек да се вслуша в такъв като вас. Продължавайте.
Казах му, че засега знам толкова. Той се облегна назад в креслото и вдигна поглед към тавана.
— Трябва да поработим в тази насока — рече след малко.
— Човекът в Алънтаун не беше ли застрелян с калибър 32? — попитах аз.
Гилд ме изгледа с любопитство, после поклати отрицателно глава.
— Не, с 44. Какво ви хрумна?
— Нищо. Просто обмислям всички възможни аспекти.
— Да, разбирам. — После пак се облегна и продължи да разучава тавана. Когато проговори отново, имах чувството, че си мисли за нещо друго. — Алибито на Маколи, което ме помолихте да проверя, е наред. Закъснял за една среща, но от три и пет до три и двайсет — най-важното време — се е намирал в кабинета на някой си Хърман на Петдесет и седма улица.
— Какво е станало в три и пет?
— А, да, вие не знаете. Изнамерихме един свидетел на име Карес, който има магазинче за химическо чистене на Първо Авеню. Минал през апартамента й в три и пет да попита дали има дрехи за чистене, тя казала, че няма, защото щяла да заминава извън града. Така че вероятното време на убийството се стеснява от три и пет до три и двайсет. Нали не подозирате Маколи сериозно?
— Аз подозирам всички. Къде сте били от три и пет до три и двайсет?
Той се засмя.
— Знаете ли, че всъщност аз съм, кажи-речи, единственият без никакво алиби. Бях на кино.
— Защо, всички останали ли си имат алибита? Той поклати глава от горе на долу.
— Йоргенсен излязъл от къщи заедно с мисис Йоргенсен — около три и пет — и скришом отишъл на среща на Западна седемдесет и трета улица с едно момиче на име Олга Фентън — обещахме да не казваме на жена му. Останал там докъм пет часа. За мисис Йоргенсен знаем каквото ни трябва. Когато са излизали от апартамента, дъщерята се е обличала, след което взела едно такси и отишла право в един от големите магазини. Синът е прекарал целия следобед в Обществената библиотека. Боже, ако знаете какви странни книги чете… А Морели е бил в едно заведение някъде около Четирийсета улица. — Той се засмя. — А вие къде сте били?
— Ще си го запазя за времето, когато ми потрябва. Нито едно от алибитата не е абсолютно безспорно, но така е с повечето истински алибита. А за Нънхайм какво ще кажете?
Гилд се изненада.
— За него пък защо се сетихте?
— Разбрах, че си е падал по момичето.
— И откъде го разбрахте това?
— От едно място.
Той се намръщи.
— Можете ли да му имате доверие?
— Да.
— Е — бавно изрече той, — него поне можем да проверим както трябва. Само че защо се интересувате от всички тези хора? Не мислите ли, че Уайнънт е убиецът?
Казах му същото, с което се опитах да се хвана на бас със Стъдси:
— Залагам петдесет долара срещу ваши двайсет и пет, че не е Уайнънт.
Той се мръщи доста време, без да проговори, а накрая каза:
— Все пак и това е идея. Кой е вашият кандидат?
— Засега нямам такъв. Разберете, нищо не ми е известно със сигурност. Не казвам, че Уайнънт не е извършил убийството. Просто смятам, че всичко сочи в друга посока.
— И давате шанс две към едно. Кое толкова не сочи към него?
— Наречете го предчувствие, ако искате, но…
— Нищо не искам да го наричам. Според мен сте много добър детектив. Затова нека чуя мнението ви.
— По-скоро имам въпроси. Например колко време е изминало от момента, в който момчето, дето кара асансьора, е свалило мисис Йоргенсен пред вратата на мис Улф, до момента, в който тя му е позвънила да каже, че е чула стонове?