Гилд сви устни, след това ги отвори и попита:
— Мислите, че тя може би е… — И остави края на изречението да Виси във въздуха.
— Мисля, че може. Бих искал да знам също така къде е бил по това време Нънхайм. Искам също така да получа отговори на въпросите, зададени в писмото на Уайнънт. Искам да разбера къде е разликата от четири хиляди долара между сумата, предадена от Маколи на момичето, и хилядата долара, които тя е връчила на Уайнънт. Искам също да разбера произхода на годежния й пръстен.
— Правим каквото можем. Аз… за момента ми се ще да разбера защо Уайнънт не дойде да отговори на някои въпроси, ако не е извършил той убийството.
— Една от причините може да бъде, че мисис Йоргенсен отново е намислила да го спипа в клещите си. Сетих се още нещо. — Хърбърт Маколи е адвокат на Уайнънт. — Надявам се, че не сте се осланяли само на неговата дума, че човекът в Алънтауя не е Уайнънт?
— Не. Беше доста по-млад, без бели коси и без да му е боядисана косата, и изобщо не приличаше на снимките, които имаме. — Звучеше много уверено, — Какво ще правите през следващите час-два?
— Нямам нищо предвид.
— Чудесно — изправи се той. — Ще пусна част от момчетата да поработят по въпросите, които обсъдихме, а след това може да посетим тоз-онзи.
— Съгласен — казах аз и излязох от кабинета му.
В кошчето за отпадъци на Гилд имаше изхвърлен един „Таймс“. Извадих го и обърнах на страницата с обявите. Видях обявлението на Маколи:
„Абнър. Да. Бъни.“
Когато Гилд се върна, аз го попитах:
— А какво ще кажете за помощниците на Уайнънт, които са работили в лабораторията? Проверихте ли ги?
— Ъхъ, ама нищо не знаят. В края на седмицата, когато е заминал, не са ходили на работа. Двама са и оттогава не са го виждали.
— Какво са работили, откак е затворена лабораторията?
— Работят върху някаква боя — нещо от рода на неизбелявашо зелено, но не знам нищо със сигурност. Ще проверим, ако желаете.
— Едва ли е от голямо значение. Голяма ли е лабораторията?
— Доколкото разбирам от тези работи, доста добре е оборудвана. Мислите ли, че лабораторията може да има някакво отношение към цялата работа?
— Всичко е възможно.
— Ъхъ. Е, да тръгваме.
XVI
— Най-напред — осведоми ме Гилд на излизане от кабинета му — ще отидем при Нънхайм. Би трябвало да си е у дома — казах му да не мърда оттам, докато не му се обадя.
Мистър Нънхайм живееше на четвъртия етаж на една тъмна, влажна и смърдяща сграда на най-шумното място на Шесто Авеню — точно там, където метрото излиза над земята. Гилд почука на вратата. Отвътре се дочуха забързани движения, после нечий глас попита:
— Кой е?
Гласът беше мъжки, носов и доста раздразнен.
— Джон — отговори Гилд.
Вратата незабавно се отвори от дребен мъж с изпито лице, на около трийсет и пет-шест години, издокаран в сини гащета и черни копринени чорапи.
— Не ви очаквах, лейтенанте — заоправдава се той жалостиво. — Казахте, че ще се обадите по телефона.
Стори ми се уплашен. Черните му очички бяха разположени съвсем близо едно до друго, устата му беше голяма, с тънки устни, отпусната, но най-интересен беше носът му — дълъг, провиснал, сякаш без хрущял.
Гилд ме докосна по лакътя и ние влязохме. Вляво през отворената врата се виждаше неоправено легло. Стаята, в която влязохме, беше всекидневна, мизерна и мръсна, с разхвърляни навсякъде дрехи, вестници и мръсни съдини. Вдясно имаше ниша с мивка и печка. Между тях беше застанала някаква жена с нажежен тиган в ръка. Беше с едър кокал, пълна, червенокоса, около двайсет и осем годишна, хубава по един животински, мърляв начин. Беше по измачкано розово кимоно и изнищени розови пантофи с изкривени фльонги. Гледаше ни напрегнато и намусено.
Гилд не ме представи на Нънхайм и не обърна никакво внимание на жената.
— Седнете — покани ме той и дръпна настрани някакви дрехи, за да си освободи местенце на края на дивана. Аз махнах един скъсан вестник от люлеещия се стол и се настаних в него. Тъй като Гилд не си свали шапката, последвах примера му. Нънхайм отиде до масата, където имаше шише уиски с около два пръста течност вътре и две чаши, и попита:
— Ще пийнете ли? Гилд направи гримаса.
— Не и този бълвоч. Защо ме излъга, че си познавал Джулия Улф само по физиономия?
— Не съм излъгал, лейтенанте, това е самата истина! — Очите му на два пъти се стрелнаха към мен и двата пъти той бързо отклони погледа си. — Може да съм я поздравявал от време на време и най-много да съм я питал как е, но нищо повече. Това е самата истина.
Жената в нишата се изсмя презрително, но лицето й съвсем не беше весело.