Огнестрелните рани не биха могли да бъдат нанесени от самата жертва, както твърди…“
Останалото беше обичайната полицейска информация.
— Мислиш ли, че той я е убил? — попита Нора, щом оставих за втори път вестника.
— Уайнънт ли? Не бих се учудил. Той е съвсем откачен.
— Ти познаваш ли я?
— Да. Какво ще кажеш за няколко капки спирт, че умирам…
— Как изглеждаше?
— Прилично. Освен че изглеждаше добре, беше много умна и изключително смела — а за да живееш с онзи, това е крайно необходимо.
— Че тя живееше ли с него?
— Да. Искам чаша уиски, моля те! Поне живееха заедно, когато ги познавах.
— Защо не закусиш преди това? Беше ли влюбена в него, или просто въпрос на служба?
— Не знам. Много е рано за закуска.
Щом Нора отвори вратата, за да излезе, кучето нахълта в стаята, скочи с предните си крака върху леглото и завря муцуна в лицето ми. Взех да го милвам по главата и се опитах да си спомня какво ми беше казал някога Уайнънт — нещо за кучетата и жените. Не беше виц и не можех да се сетя какво точно беше; само знаех, че е много важно да си го спомня.
Нора се върна с две чаши и нов въпрос:
— А той как изглежда?
— Много висок — над метър и осемдесет — и е най-кльощавият човек, когото съм виждал. Вече трябва да наближава петдесетте, макар че още тогава, навремето, косата му беше почти бяла. Вечно е обрасъл, неподстриган, мустакът му е проскубан, гризе си ноктите.
Трябваше да бутна кучето настрана, за да стигна чашата си.
— Звучи прекрасно. Какво си работил за него?
— Негов бивш служител го беше обвинил, че му е откраднал нещо като идея или изобретение, не знам точно. Казваше се Роузуотър. Опитваше се да изнуди Уайнънт за пари, като заплашваше Да го застреля, да му взриви къщата, да му отвлече децата, да пререже гърлото на жена му и какво ли не още. Така и не го хванахме — явно го бяхме стреснали и подплашили. Във всеки случай заплахите престанаха и повече нищо не се случи.
Нора спря да пие, за да попита:
— А Уайнънт беше ли го ограбил наистина?
— Хайде стига. Утре е Коледа — опитай се да мислиш добри неща за себеподобните си.
IV
Същия следобед изведох Аста на разходка, обясних на двама души, че породата й се нарича шнауцер, а не е мелез между шотландски и ирландски териер, отбих се в бара на Джим за една-две чашки, натъкнах се на Лари Кроули и се върнах в „Норманди“ заедно с него. Нора тъкмо приготвяше коктейли за семейство Куин, Марго Инес, някакъв мъж, чието име така и не разбрах, и Доръти Уайнънт.
Доръти пожела да разговаря с мен, така че отнесохме коктейлите си в спалнята.
Там тя пристъпи направо към въпроса.
— Ник, смяташ ли, че баща ми я е убил?
— Не, защо?
— Ами… Полицията е на мнение… Тя му беше любовница, нали?
Кимнах с глава.
— Така беше, когато работех за него. Тя се загледа в чашата си.
— Той ми е баща. Никога не съм го харесвала. Аз и мама не харесвам. — Вдигна поглед към мен. — И Гилбърт не харесвам.
Гилбърт беше брат й.
— Не се притеснявай. Колко хора не си харесват роднините…
— А ти харесваш ли ги?
— Роднините си ли?
— Не, моите. — Тя се намръщи. — И престани да разговаряш с мен, като че ли съм още дванайсетгодишна!
— Не е това причината — обясних аз. — Просто взех да се напивам.
— Отговори ми на въпроса. Поклатих глава.
— Ти беше добро дете, само дето те бяха разглезили. А що се отнася до останалите — мога да живея и без тях.
— Къде сме сбъркани всичките? — попита тя по-скоро реторично, но сякаш много й се искаше да получи отговор на въпроса си.
— Всеки различно. Твоят… Харисън Куин отвори вратата.
— Ела да поиграем пинг-понг, Ник.
— След малко.
— И доведи това красиво дете.
Той изгледа Доръти похотливо и излезе.
— Едва ли познаваш Йоргенсен — продължи тя.
— Познавам един Нелс Йоргенсен.
— Завиждам ти, че не познаваш този, когото имам предвид — Кристиан. Същинско сладурче. Но и мама е една — развежда се с лудия, за да се ожени за жиголо. — Очите й се навлажниха. Сподави хълцането си и попита: — Какво да правя, Ник?
Гласът й беше като на изплашено дете.
Аз я прегърнах през рамо и взех да издавам утешителни звуци — поне си мислех, че са утешителни. Тя се разрида на ревера ми. Телефонът на нощната масичка иззвъня. В съседната стая бяха надули радиото. Чашата ми беше празна.
— Зарежи ги — посъветвах я аз. Тя отново се разхълца.
— Не можеш да зарежеш себе си.
— Тогава не знам какво всъщност искаш.
— Не ме дразни, моля те — смирено прошепна тя.
Нора, влязла заради звънящия телефон, ме погледна въпросително. Аз й направих физиономия над главата на момичето.