Нънхайм се извъртя, за да застане с лице към нея.
— Добре! — изрече той с писклив от ярост глас. — Ти само отвори уста и ще се простиш веднага със зъбите си!
Тя замахна и го замери с тигана. Не улучи и той се удари в стената. Мазнината и жълтъците оставиха свежи петна по тапета, пода и мебелите. Нънхайм се хвърли отгоре й. Не беше необходимо да ставам, за да протегна крак и да го спъна. Той се строполи на пода. Жената бе успяла да се въоръжи с нож.
— Я стига! — изръмжа Гилд. И той не беше помръднал от мястото си. — Дойдохме да поговорим, а не да ви гледаме просташкия домашен театър. Престанете и се дръжте прилично.
Нънхайм бавно се изправи на крака.
— Направо ме влудява, като се напие — заоправдава се той. — От сутринта ме е заяла. — Започна да маха напред-назад с дясната си ръка. — Май си изкълчих китката.
Жената мина покрай нас, без да ни погледне, влезе в спалнята и затвори вратата.
— Може би, ако престанеш да се влачиш по чужди жени, няма да си имаш неприятности с тази — рече Гилд.
— Какво искате да кажете, лейтенанте? — Нънхайм се направи на изненадан, невинен и може би оскърбен.
— Джулия Улф.
Дребното човече с нездрав цвят на лицето се възмути:
— Това е лъжа, лейтенанте! Който ви е казал, че изобщо съм…
Гилд го прекъсна и се обърна към мен:
— Ако ви се прииска да го цапардосате, няма да ви спра заради изкълчената му ръка. И без това не го бива да се бие.
Нънхайм се обърна към мен, вдигнал и двете си ръце.
— Не съм искал да ви нарека лъжец. Исках само да кажа, че ако някой ви е казал такова нещо, той е сбъркал…
Гилд отново го прекъсна:
— Значи дори и да можеше, пак нямаше да я свалиш, така ли?
Нънхайм си облиза долната устна и погледна уплашено към вратата на спалнята.
— Е — прошепна той бавно и предпазливо. — Тя, разбира се, беше екстра парче. Сигурно не бих й отказал.
— Но твърдиш, че не си я свалял? Дребосъкът се поколеба, после сви рамене.
— Знаете как стават тези работи. Човек, като ходи насам-натам, все гледа да си опита късмета.
Гилд го изгледа намръщено.
— Трябваше още първия път да ми кажеш това. Къде беше онзи следобед, когато я убиха?
Нънхайм подскочи, сякаш му бяха забили карфица отзад.
— За бога, лейтенанте, да не мислите, че съм замесен в тази история! За какво ми е да й причинявам зло?
— Къде беше?
Отпуснатите устни на Нънхайм потрепнаха нервно.
— Кой ден беше… — Той млъкна, защото вратата на спалнята се отвори. Отвътре излезе едрата жена, понесла куфар, по палто.
— Мириам! — възкликна Нънхайм. Тя го изгледа с безжизнен поглед.
— Не обичам мошениците, а ако ги обичах, нямаше да обичам мошениците, дето донасят на полицията, а ако обичах мошениците, които донасят на полицията, теб пак нямаше да те обичам.
И тръгна към външната врата.
Гилд хвана Нънхайм за ръцете, за да му попречи да тръгне подире й, и пак попита:
— Къде беше?
— Мириам, не си отивай! — развика се Нънхайм. — Вече няма да правя така, каквото кажеш, това ще бъде! Не си отивай, Мириам!
Тя излезе и затвори вратата.
— Пуснете ме — замоли се човечето. — Нека да я върна. Не мога без нея. Ей сега ще я върна н ще ви кажа всичко, каквото искате да знаете. Трябва да я върна!
— Глупости — рече Гилд. — Седни. — И го бутна да седне в един стол. — Не сме дошли тук да ви гледаме италианските сцени. Къде беше през онзи следобед, когато бе убита Джулия Улф?
Нънхайм захлупи лице в шепи и се разрева.
— Ако продължиш да печелиш време, ще те халосам през лицето — заплаши го Гилд.
Аз сипах малко уиски в едната чаша и я подадох на Нънхайм.
— Благодаря ви, сър, благодаря ви. — Изпи го, закашля се и извади мръсна носна кърпа, за да си избърше лицето. — Не мога да си спомня така изведнъж лейтенанте — заскимтя той. — Може да съм играл билярд в барчето на Чарли, може да съм си бил тук, у дома. Ако ме пуснете да върна Мириам, тя ще се сети.
— Стига с тази Мириам — сряза го Гилд. — Как ще ти хареса да влезеш в дранголника, защото не си спомняш?
— Дайте ми само минутка да помисля, и ще си спомня. Не се опитвам да печеля време, лейтенанте. Знаете, че винаги съм искрен с вас. Но сега съм страшно разстроен. Вижте ми и китката — протегна той лявата си ръка, за да видим, че се подува. — Само минутка, — И отново скри лицето си в шепи.
Гилд ми намигна и ние зачакахме да му заработи паметта. Внезапно той свали ръце от лицето си и се засмя.
— Боже господи! Ако ме бяхте опандизили, щеше да е съвсем заслужено. Онзи следобед бях… Чакайте, ще ви покажа!
И той влезе в спалнята. След няколко минути Гилд се развика:
— Ей! Няма да те чакаме цяла нощ! Побързай малко!