— Пак е възможно, но обикновено не го правят. Тя се озърна да огледа стаята, сякаш да се увери, че няма никой, след което заяви:
— Клайд е убил Джулия. Аз намерих доказателството и го скрих. Какво ще ми направят?
— Най-вероятно нищо — само ще ти вдигнат скандал, след като им съобщиш доказателството. Понеже сте били съпрузи, значи сте достатъчно близки и никои съдебни заседатели няма да те обвинят за това, че си се опитала да го прикриеш — освен, разбира се, ако не те заподозрат, че си имала други подбуди.
Тя попита хладно, натъртено:
— А ти?
— Не знам. Бих предположил, че си имала намерение да използуват доказателството, за да му изстискаш малко пари, щом се свържеш по някакъв начин с него, но нещо сега те е накарало да си промениш намерението.
Тя сви ръка като граблива птица и насочи острите си нокти към лицето ми. Зъбите й бяха стиснати, устните — изпънати над тях. Хванах китката й.
— Жените загрубяха напоследък — опитах се аз да прозвуча ведро. — Току-що си тръгнах от една, която замеряше с тигани.
Тя се засмя, макар че изражението на очите й остана същото.
— Ти винаги допускаш най-лошото за мен, така ли е? Пуснах ръката й и тя взе да разтрива белезите, оставени от моите пръсти.
— И коя беше тази жена, дето хвърли тигана? Познавам ли я?
— Не беше Нора, ако това имаш предвид. Арестуваха ли вече Виктор-Кристиан Роузуотър-Йоргенсен?
— Какво?
Повярвах на изумлението й.
— Йоргенсен е Роузуотър. Нали си го спомняш? Мислех, че знаеш.
— Искаш да кажеш, онзи отвратителен човек, който…
— Да.
— Не го вярвам! — Тя стана и взе да кърши ръце. — Не! Не вярвам! — Лицето й посивя от страх, гласът й се напрегна, стана неестествен като на вентрилоквист. — Не го вярвам!
— Щом не вярваш, значи всичко е наред.
Но тя не ме слушаше. Беше ми обърнала гръб, застанала пред прозореца.
— Пред къщата има една кола с двама души, които ми приличат на ченгета. Сигурно го причакват и щом се появи…
Тя рязко се извърна към мен:
— Сигурен ли си, че е Роузуотър?
Страхът почти изчезна от лицето й и гласът й отново бе възвърнал нормалния си тембър.
— Полицията е сигурна.
Гледахме се един друг, и двамата мислещи напрегнато. Аз си мислех за това, че тя не се страхува да не би Йоргенсен да е убил Джулия Улф или дори да не би да го арестуват. Боеше се да не би единствената причина за женитбата му с нея да е някакъв ход в заговора му срещу Уайнънт. Когато се засмях — не защото тази идея беше смешна, а защото ми хрумна твърде внезапно, — тя се стресна и ми се усмихна неуверено.
— Няма да повярвам — гласът й до голяма степен се беше смекчил, — докато той сам не ми го признае.
— И като ти признае, тогава какво?
Тя сви едва-едва рамене и долната й устна потрепера.
— Все пак ми е съпруг.
Това също трябваше да ме разсмее, но ме раздразни.
— Мими! Аз съм Ник! Спомняш ли си! Н-И-К!
— Знам, че никога не си имал добро мнение за мен — най-сериозно изрече тя. — Мислиш, че съм…
— Добре, добре. Стига по този въпрос. Да се върнем на доказателството, което си намерила за вината на Уайнънт.
— А, онова ли? — извърна се тя от мен. Когато пак ме погледна, долната й устна отново потръпваше. — Излъгах те, Ник. Нищо не съм намерила. — Приближи се до мен. — Клайд нямаше право да изпраща онези писма на Алис и Маколи и да кара всички да ме подозират, затова си помислих, че така ще му се пада, ако и аз измисля нещо срещу него, защото наистина си мислех… искам да кажа, и сега мисля… че той я е убил, но това беше само…
— Какво си измислила?
— Аз… всъщност още не го бях намислила. Исках само да разбера какво могат да ми направят… Нали помниш какво те питах… в началото. Можех например да кажа, че е дошла за малко на себе си, докато бяхме двете сами и докато другите звъняха по телефона, и ми е казала, че той я е убил.
— Ти не каза, че си чула нещо и си премълчала, а че си намерила нещо и си го укрила.
— Още не бях решила окончателно какво ще…
— Кога чу за писмото на Уайнънт до Маколи?
— Днес следобед. Дойде един от полицията.
— Не те ли попита за Роузуотър?
— Попита ме дали го познавам и аз си мислех, че говоря истината, като казах, че не съм го виждала.
— Може и така да е, но аз ти повярвах за пръв път, когато ми каза, че си намерила някакво доказателство за вината на Уайнънт.
Тя отвори широко очи.
— Не разбирам.
— Аз също, но ето какво би могло да бъде: можеше да си намерила нещо и да си решила да го скриеш, вероятно с цел да изнудиш Уайнънт. Когато обаче той взе да пише писма и хората започнаха да те гледат накриво, ти си решила да се откажеш от идеята за парите и хем да му го върнеш тъпкано, хем да се застраховаш, като предадеш доказателството на полицията. А накрая, като разбра, че Йоргенсен е Роузуотър, отново се обръщаш на сто и осемдесет градуса и решаваш да го запазиш, само че вече не за пари, а за да напъхаш Йоргенсен в миша дупка за наказание, задето се е оженил за теб не по любов, а като ход в играта си срещу Уайнънт.